— Ето ги и бойните хрътки — промърмори под нос Детелината и когато Големия вълк приближи, добави възторжено: — Ще пийнеш ли едно, главатар?
Стаур плесна гневно бутилката, изби я от ръката му и тя излетя някъде в храстите.
Детелината я изпроводи с натъжен поглед:
— Ще приема това за „не“.
— Измъкна се! — кресна, оголил зъби, бъдещият крал на Севера. Изглеждаше по-разгневен от всякога. — Малката шибана кучка се измъкна!
— Всички сме съкрушени от факта.
— Изникна точно където трябваше да си ти! — натърти едно от копеленцата на Стаур на име Гринуей. Ако легендите се градяха на подигравателни погледи, този го чакаше геройско място в песните. — Видя ли я?
— Видях ризата ѝ. — Детелината му подхвърли станалата на парцал риза. — Или поне предполагам, че е нейна. Не мисля, че ще ти е по мярка. Предполагам, че ще ти е тясна на гърдите…
Гринуей я запрати гневно на земята.
— Нея видя ли?
— Ако бях, щях да съм я хванал.
— За това се иска да си станал от шибания си задник — намеси се Магуир. Опитваше се да си придаде същия вид на вълк в клетка като Стаур, но не успяваше да го докара откъм свирепост.
— Ако не друго, щях да изчуруликам — отвърна Детелината, — това го мога и седнал.
Замисли се защо всъщност не изчурулика. Сигурно защото тя изглеждаше така отчаяна, такова окаяно създание, погнато от всичките тия копелета. Освен това, станеше ли дума за лов, той открай време беше тайно, естествено, на страната на лисицата. В крайна сметка, ако не можеш да победиш, без да изтезаваш някакво злощастно, малоумно момиче, значи може би просто не заслужаваш да победиш. Или пък си внушаваше всички тия глупости и я пусна просто защото беше хубава. Тъжната истина бе, че на красавците им се разминаваше почти всичко, което свършваше зле за грозника.
Детелината изгледа Гринуей, после Магуир и сви рамене:
— Изглежда, ловът на момичета просто не ме влече.
Стаур пристъпи и прикова в Детелината влажните си, налудничави очи.
— Влече те каквото аз кажа, че те влече.
Детелината отмина заплахата с поредно свиване на рамене.
— Искам да служа, велики принце, но мога ли да се превърна в пеперуда? Баща ти ме изпрати заради ума ми, не заради бързите ми крака. Ми така де, все едно да заповядаш на реката да задуха, а на вятъра да потече.
— Верен си, нали, Детелина? — попита спокойно Магуир, видимо доволен от великолепния капан, който бе заложил под думите.
— В разумни граници, смея да твърдя, че съм. Човек трябва да се огъва според вятъра.
— Чух, че си се обърнал срещу Глама Златния — каза Гринуей и постигна нови висоти в презрително ехидничене. — И срещу Керм Желязната глава.
— Бях верен и на двамата — отвърна Детелината, — но просто бях по-верен на себе си. Истината е, че хората обичат да плямпат за лоялност до момента, в който тя не ги вкара в капан и не осъзнаят, че са се озовали от губещата страна. Затова смятам, че „верен в разумни граници“ е повече, отколкото можеш да искаш, и повече, отколкото да очакваш от честен човек. Само глупак би карал хората да избират между лоялност и здравия разум. Всъщност тя как успя да се измъкне?
— Коул Тръпката чакаше от другата страна на реката — изсъска Стаур и стисна юмруци. — Уби четирима от хората ми.
— Тръпката. — Магуир на свой ред стисна юмруци. — Как ми се щеше да бях налетял аз на дъртото копеле.
Детелината и Прекрасна избухнаха едновременно в бурен смях, той — приведен напред с ръце на коленете, тя — извила назад гръб с ръце на хълбоците. Детелината осъзнаваше каква гледка представляват отстрани, но просто не можа да се сдържи.
— Добра е, добра е — каза той с въздишка, — бива я шегата.
— Какво толкова смешно казах?
Прекрасна посочи вяло с пръст арсенала от остриета по тялото на Магуир.
— Приятелю, ако беше налетял на Коул Тръпката, сега тия секири и ножове щяха да са в задника ти. Трябва да внимаваш на кого налиташ на бой. Рано или късно ще се натресеш на повече, отколкото си търсил.
— Няма прекалено голям бой за мен — изръмжа той.
— Сериозно? — изгледа го Прекрасна. — А какво ще кажеш за сам срещу деветнайсет от тях?
Магуир отвори уста, но запецна и не можа да продължи. Момчето беше самото олицетворение на детинската представа за воин — як, навъсен, накичил половин ковачница остриета по себе си. Детелината въздъхна: