— Бой? — изломоти той, оголвайки окървавени зъби. — Или танци?
Знаеше, че с такива актьорски умения не го чакаха награди, но за късмет Глоуард бе надарен повече с мускули, отколкото с въображение. Той нападна стремглаво, без капка предпазливост, замахвайки за удара, за който всички щяха да говорят с години. Точно каквото беше очаквал Лео. И той се шмугна под ръката му, претърколи се през рамо в тревата, сграбчи масивния прасец на Глоуард, скочи обратно на крака зад него и вдигна рязко крака му.
Глоуард изхриптя от изненада, подскочи, размахвайки ръце, в опит да запази равновесие, но другият му крак се подхлъзна и той се сгромоляса по очи на земята.
— Да видим сега кой ще изяде могилата — изграка Лео. Глоуард драпаше безпомощно с ръце, пляскаше длани в земята, зъбеше се яростно, но Лео бе притиснал крака му в мощна хватка към гърдите си и го извиваше с всички сили. — И как е на вкус?
Лео продължи да извива, докато Глоуард не започна да тупка с длан по земята.
— Стига! Добре, предавам се! Стига!
Лео пусна крака му, отстъпи с несигурна крачка назад и усети Юранд да хваща китката му и да вдига победоносно ръката му нагоре.
— Победа за всички средни на ръст и с нормално телосложение хора в целия свят! — извика той и наметна Лео с ризата му.
— Аа, не бързайте да се обличате — подвикна възрастната жена, а младата вирна брадичка и се засмя с цяло гърло.
— Лео! — извика някой, вероятно един от малцината оптимисти, заложили на него. Опита да се усмихне и да не обръща внимание на болката. Този зъб клатеше ли се преди? — Младия лъв!
Момичето на оградата свъси вежди и го зяпна втренчено.
— Ти си Лео дан Брок?
— Самият той — каза Юранд и плесна гордо рамото на Лео.
— Ха! — Тя скочи от оградата и дотича с огромна усмивка на уста. — Това е малкият Лео!
Юранд повдигна озадачено вежди:
— Малкият Лео?
Тя огледа Лео от глава до пети.
— Е, пораснал е. — За негова най-голяма изненада тя го прегърна, постави ръка на тила му и притисна лицето му към рамото си. И тогава той забеляза между огърлицата ѝ от талисмани, кости и руни провесеното на кожена връвчица надъвкано дървено трупче, цялото осеяно със следи от зъби.
— Риккъ? — той се дръпна назад и започна да я оглежда старателно, търсейки прилика с малкото, болнаво момиче, на което с останалите момчета се подиграваха в тронната зала на баща ѝ в Уфрит. — Чух, че си изчезнала!
Тя вирна победоносно юмруци нагоре:
— Появих се! — Свали ръце и се почеса по тила. — Да си призная, в един момент се бях поизгубила, но Изърн-и-Файл знае всички пътища и пътеки. Тя ме направляваше обратно по пътя за вкъщи.
— Като велик морски капитан пробито корито, ако щеш вярвай. — Белегът на устата на възрастната жена се усука и тя изглеждаше така, все едно е намусена за нещо. А може би просто си беше намусена. — Същински герой съм, но стига толкова за мен.
— Копелетата на Калдер Черния бяха навсякъде. И тези на сина му, шибания, здрачен Стаур също. — Риккъ оголи зъби и избухна така яростно, че Лео се дръпна инстинктивно назад. — Това копеле лично ще го върна обратно при пръстта, помни ми думата! — Тя се изплю, от устата ѝ се проточи малко плюнка, но тя я изтри с опакото на ръката. — Копелета.
— Но… не си пострадала, нали?
Риккъ тикна юмрук под носа му и започна да повдига един по един пръсти:
— Умориха ме от глад, ядох шамари, пикаха отгоре ми, стреляха по мене, гониха ме с кучета, заплашваха ме, че ще ме изчука свиня, спах под един обесен, почти паднах в една клисура, убих едно момче, насрах се в гащите, та какво да ти кажа — тя повдигна рамене и наклони глава на една страна и раменете ѝ почти опряха в ушите ѝ, — да кажем просто, че се надявам следващата седмица да не е толкова вълнуваща.
— Това звучи… сериозно. — Лео нямаше представа за какво говори тя, но му харесваше да я слуша как говори. — Радвам се да те видя отново. — Беше напълно сериозен. Някога като деца бяха доста близки. Доколкото близък може да е човек с някого толкова особен като нея.
— Помниш ли как се запознахме? — попита го тя.
Лео направи измъчена гримаса:
— Все още ми е трудно да го забравя.
— Подиграва ми се заради гърчовете, за чорлавата ми коса и за това, че съм толкова шантава.
— Просто се перчех пред момчетата.
— Някои неща не се променят. — Тя кимна към седналия на склона на могилата Глоуард, който разтриваше изкълчения си глезен.
— Ако ще ти олекне, не се гордея с това.
— Олекна ми още тогава, когато те проснах на земята и седнах отгоре ти.