Лео извърна глава и се почеса по тила.
— От загубите научаваш повече, отколкото от победите, както казват. От друга страна, тогава беше една глава по-висока от мен. — И той се изправи и я погледна отвисоко точно както тя някога него. — Съмнявам се, че сега би опитала същото.
— О, не съм сигурна. — Тя посегна и изтри кръвта от ъгълчето на устните му с палец. Едното ѝ око потрепна. Или може би му намигна. — Не съм го отхвърлила като възможност.
— По-добре, отколкото да те изчука прасе, ако питаш мен — подхвърли под нос Изърн-и-Файл, изпъшка, докато сваляше от оградата превързания си крак, и закуца нанякъде. — А сега трябва да откарам пробитото корито при баща ѝ, преди пак да се е отклонила от верния курс. Дала съм му дума!
— Толкова съм търсена в последно време. — Риккъ отстъпи заднешком, поклони се дълбоко, докосвайки с опакото на ръката си тревата, после постави длани на дървената ограда, повдигна се и седна отгоре. — Доскоро, малък Лео. — Тя преметна крака, скочи от другата страна и тръгна с наперена походка.
— Мм, мм, мм. — Както винаги, когато имаше намесена жена, Антоп изникваше сякаш от земята. Той смукна шумно въздуха през нацупени устни, без да откъсва очи от отдалечаващата се Риккъ. — Коя е красавицата с халката на носа?
— Три ммъта? — отбеляза Юранд. — Това си е на практика предложение за женитба.
— Това — каза Лео — е Риккъ.
— Изчезналата дъщеря на Кучето?
— Бяхме близки с нея като деца, докато живеех в Уфрит. Тя е… пораснала.
— На правилните места — добави Антоп. — Но очите ѝ, ах, тези очи.
— Не се ли говореше, че виждала в бъдещето? — попита Юранд.
Барнива се наведе и едва сдържайки смеха си, прошепна в ухото на Лео:
— Подозирам, че в него вижда оная ти работа.
— Оо, хайде пак с тия… — Юранд се обърна да си върви, клатейки неразбиращо глава. Беше чудесен приятел, беше ужасно умен, но понякога беше такъв сухар.
— Внимавай. — Лео преметна ръка около врата на Барнива и го свали надолу, докато стискаше главата му под мишница. — Не ме карай да ти показвам как се яде могила.
— Е, ако вие двамата ще се борите… — Антоп облиза показалец и палец и засука къдрав кичур коса на челото му. — Ще е срамота такава обещаваща нива да остане неразорана.
И точно в този момент Лео бе напълно убеден, че се интересува от нея. Антоп знаеше всичко за жените. Ако той беше впечатлен, явно тя си заслужаваше.
— Дръж си ралото настрана. — Той придърпа главата на Антоп със свободната си ръка и я стисна под другата си мишница. После изпроводи отдалечаващата се Риккъ със същата гладна усмивка като приятелите си. — И да не си посмял да стъпиш на нивата ми.
Въпроси
Помисли, че Талоу е в стаята, отляво на нейната. Беше разпознала гласа му в неразбираемото дърдорене, долитащо през стената. Може и да не различаваше думите, но страхът в гласа му бе непогрешим. Гризе беше отдясно. Първоначално Вик я чу да крещи предизвикателно. После просто да крещи. Но не бяха започнали още с въпросите. Засега просто я „размекваха“. Вик се зачуди колко „мека“ бе тя в момента.
Странно колко бързо човек губеше представата за време без небе над главата. Стаята беше малка и прекалено ярко осветена, с една маса, два стола и три петна от кръв на вратата. Часове ли бяха минали, откакто я хванаха, или дни? Явно се беше унасяла на няколко пъти, защото помнеше, че се събуждаше, подскачайки, и с пот на челото при всеки шум в коридора отвън — обикновено някой просеше за милост. Но засега вратата оставаше затворена. Бяха я съблекли чисто гола и оковали за стола. Пикаеше ѝ се ужасно, с всяка минута все повече.
Тъкмо обмисляше дали просто да не се напикае на стола, когато вратата най-после се отвори.
В стаята влезе мъж. Или по-скоро в стаята бе докаран мъж. Той седеше на странен стол с две големи колела отстрани, бутан от огромен практик. Имаше сребристосива коса, а кожата му — почти толкова бяла, колкото и снежнобялото му палто — бе изопната върху кокалестото му телосложение. Лицето му бе изкривено, а лявото му, непрекъснато играещо око бе видимо по-свито от дясното. На кутрето си носеше пръстен с виолетов скъпоценен камък, но и без него нямаше как да го сбъркаш с друг.
Дъртата клечка. Сакатият. Кралският касапин. Оста, около която се въртеше колелото на Висшия съвет. Негово Високопреосвещенство архилектор Глокта.
— Харесва ми столът ти — каза Вик, когато въпросният спря от другата страна на масата.
Архилекторът повдигна многозначително вежда:
— На мен не. Но с всяка следваща година ходенето става все по-болезнено, пък и дъщеря ми не спира да натяква, че в страданието нямало нищо благородно. И накрая накара приятеля си, господаря Кърнсбик, да го направи за мен.