— Великият механик, самият Кърнсбик?
— Казват, че бил същински гений. — Глокта вдигна поглед към огромния практик, бутащ стола. Дръжките се губеха в масивните му юмруци. — И сега благодарение на него един безполезен човек разкарва насам-натам полезния човек като безполезна вещ на колела. Прогрес, а? Свали ѝ оковите, ако обичаш.
— Ваше Високопреосвещенство? — Гласът на практика бе заглушен от маската на лицето му.
— Хайде, хайде, не сме животни.
Практикът извади от джоба си малък дървен клин, наведе се и с неочаквана за човек с размерите му деликатност подпъхна внимателно клина под едно от колелата на стола. После обиколи с тежка походка масата и свали оковите на Вик. Желязото се впи болезнено в китките ѝ, но тя устоя на изкушението да ги разтрие в момента, в който ръцете ѝ бяха свободни. Убеди се, че и лицето ѝ няма да покаже болката, не, нямаше да издаде и стон. Дори когато постави ръце на масата и видя засъхналата под ноктите ѝ кръв на Сибалт. Покажеш ли болка, просто си просиш да те наранят отново. Беше го научила в лагерите. По трудния начин.
Архилекторът я наблюдаваше изпитателно, със загадъчна усмивка на уста, все едно четеше мислите ѝ.
— И дрехите ѝ също — каза той.
Практикът неохотно постави на масата старателно сгънати риза и панталони, после, като взискателен камериер, оправи едно неправилно подгънато ъгълче.
— Сега може да ни оставиш, Доул.
— Ваше Високопреосвещенство? — Този път гласът на практика бе изтънял от недоумение.
— Имам по-важна работа от това да повтарям заповедите си.
Практикът хвърли последен поглед на Вик, отстъпи заднешком, наведе глава под горния праг на вратата и я затвори след себе си. Резето щракна и остави Вик насаме в малката, прекалено ярко осветена стая с най-страховития мъж в Съюза.
— И така. — Той я дари с пълна откъм липсващи зъби широка усмивка. — Предполагам, сега е моментът за поздравления, инквизитор Тюфел. Великолепно изпълнена задача. Не се и съмнявах, че ще оправдаеш доверието ми.
— Благодаря, ваше Високопреосвещенство.
— Да се обърна ли, докато се обличаш? — Той примижа, свеждайки поглед към колелата на стола. — Боя се, че ще отнеме време. Не съм вече така чевръст както на младини. Между другото, спечелих Турнира без нито една загуба…
Столът на Вик изскърца в пода, докато тя се изправяше, като прикриваше старателно болката в скованите си крака.
— Не се притеснявайте. — Тя взе ризата и започна да я облича.
Затворникът се съблича, за да почувства ранимост. Да осъзнае, че няма къде да скрие тайните си. Но това работи само ако го допуснеш. Вик се обличаше така, все едно беше сама в стаята. Когато си израснал в лагерите, където делиш всичко с останалите — постеля, топлината им, въшките и общата баня под формата на мощна струя леденостудена вода, когато тръгнеха болестите — усамотението е лукс, от който бързо се отучваш.
— Моля да ме извиниш, че се забавих толкова — каза Негово Високопреосвещенство, също като нея напълно безразличен към голотата ѝ. — Управлението е в пълен хаос след новината за войната в Севера. Успяхме ли да приберем всички?
— Всички с изключение на Сибалт. Той… — Споменът за това как той заби кинжала в шията си, я връхлетя, но Вик се постара да не ѝ проличи. — Предпочете сам да сложи край на живота си, вместо да бъде заловен.
— Жалко. Знам, че с него бяхте… близки.
Нищо не оставаше скрито за архилектора, знаеше го. Но сега, когато той го каза на глас, това, че някой друг знаеше за него, сякаш го направи истина. И чувството, което изпита в този момент Вик, я свари напълно неподготвена. Наложи се да спре да закопчава ризата, да сведе очи към пода и да стисне здраво зъби. Да замълчи, за да не я предаде гласът ѝ. Не отне дълго, просто миг. После тя продължи да закопчава ризата, а лицето ѝ бе отново безизразно като маска.
— Това проблем ли е, Ваше Високопреосвещенство?
— Не и за мен. Всички се стремим към един по-прост и съвършен свят, но хората са несъвършени, непредсказуеми, непоследователни животни. Създания с копнежи, нужди, чувства. Дори хората като нас с теб.
— Нямаше чувства — каза Вик, докато нахлузваше панталоните.
Стори ѝ се, че той прозря лъжата.
— Ако не е имало, значи си демонстрирала завидна решимост и отдаденост на работата. Ако е имало, още по-добре, в този случай си демонстрирала истинска преданост към мен.