— Знам, че съм ви длъжница. Няма да забравя това.
— Винаги съм се опитвал да не виня хората за мислите им. Държа ги отговорни само за действията им. И ти изпълни всичко, което очаквах от теб.
Вик седна отново на стола:
— Сибалт беше водачът на групата. Съмнявам се, че останалите знаят нещо съществено.
— Скоро ще разберем.
Тя го погледна в очите. В хлътналите, трескави очи.
— Не са лоши хора. Просто искат малко повече.
— Хм, не каза ли, че не е имало чувства? — От лявото око на архилектора потече сълза и той извади снежнобяла кърпичка и я попи. — Израснала си в лагерите, инквизитор Тюфел.
— Знаете това, Ваше Високопреосвещенство.
— Видяла си неподправената същина на човечеството.
— В най-неподправения ѝ вид, Ваше Високопреосвещенство.
— Кажи ми тогава. Тези добри хора. Ако днес получат малко повече, какво ще поискат утре?
Вик се замисли, но не откри различен отговор.
— Още повече.
— Защото това е човешката природа. А това малко повече за тях трябва да бъде взето от някого другиго и този някой друг няма да остане много доволен. Точно както не можеш да премахнеш напълно тъмнината, така не можеш да премахнеш напълно нещастието. И сега идва важното, работата на управлението — костеливият му показалец смушка въздуха пред лицето на Вик — е да струпа нещастието върху онези, които е най-малко вероятно да го накарат да съжалява за това.
— А ако сбъркаш в преценката си за това кой е най-малко вероятно да те накара да съжаляваш?
— Погрешните преценки са също така неизбежна част от живота, както и нещастието. Добре е да си начело и да взимаш решения от името на всички. И без значение за кое решение става въпрос, рискът това да е грешното решение, винаги съществува. Но въпреки всичко трябва да се вземат решения. Страхът от порастването е неоснователна причина да останеш дете.
— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — Понякога просто няма какво повече да направиш. Ето защо просто отминаваш и продължаваш напред. И това бе урок от лагерите.
— Откъде са взели гуркулския огън?
— Говориха за приятели във Валбек.
— Други Трошачи?
— По-добре организирана група най-вероятно. Споменаха Тъкача.
Глокта не реагира по никакъв начин на името. От друга страна, Вик знаеше, че той е по-умел и от нея в погребването на чувства и емоции. Ако въобще му бяха останали такива. Колкото и тежко да бе в лагерите, те бяха нищо работа в сравнение с мястото, където той бе учил житейски уроци.
— Валбек е голям град — каза той. — И с всеки следващ ден се разраства повече. Нови фабрики. Нови гета. Но все отнякъде трябва да почнем. Ще попитаме приятелите ти за техните приятели във Валбек и ще видим дали не можем да научим нещо за този така наречен… Тъкач.
Е, какво пък, от още един опит глава не боли. Вик се надвеси над масата и сплете пръсти:
— С ваше позволение, мисля, че това момче, Талоу, може да бъде вербувано.
— Ще успееш ли да гарантираш лоялността му?
— Има сестра. Ако се окаже, че тя е задържана…
Архилекторът я дари отново с беззъба усмивка.
— Така да бъде. Върви в съседната стая и го избави от оковите. Радвам се, че поне някой ще получи добри новини тази вечер. Няма да те задържам повече, предполагам, нямаш търпение да потеглиш за Валбек. Върви и разнищи конспирацията, изкорени държавната измяна и предателство.
— Нямам търпение да започна, Ваше Високопреосвещенство.
— И да се грижиш за себе си, не се претоварвай с работа. Практик Доул? — Вратата се отвори и огромният практик изпълни рамката. — Би ли бил така добър да ме избуташ навън? — Доул измъкна дървения клин изпод колелото и столът заскърца към вратата, но точно на прага Глокта вдигна пръст и го спря. После се извърна през рамо. — Постъпи правилно.
— Знам, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Вик и го погледна в дълбоко хлътналите очи. — Нямам съмнения за това.
Като ще лъжеш, постарай се да звучиш убедително.
И най-вече когато залъгваш себе си.
Талоу я изгледа с огромните си очи. Ръцете му бяха оковани за масата. Кльощавите му рамене стърчаха и почти допираха ушите му. Наистина приличаше на брат ѝ. По него нямаше следи от бой, засега. „Пак е нещо“, каза си наум Вик.
— Избягала си от тях? — прошепна той.
Тя се усмихна унило и седна на стола от другата страна на масата, този, отреден за задаващия въпросите.
— Никой не може да избяга от тях.
— Ами тогава…
— Аз съм тях.
Той замълча и я изгледа продължително и Вик се зачуди дали няма да закрещи в лицето ѝ. Да започне да се мята, да рита, да полудее от ярост. Но той се оказа или достатъчно умен да не го направи, или достатъчно изплашен и просто заби поглед в масата и каза просто „Аа“.