— Знаеш ли с кого разговарях току-що в съседната стая?
Талоу поклати бавно глава.
— С Негово Високопреосвещенство архилектора.
Очите му се ококориха още повече:
— Той е тук?
— С цялата си саката плът и кръв. Имаш късмет, момче. Не си го виждал как работи. Аз съм. — И тя подсвирна тихичко. — Дъртата клечка. Е, никакъв шанс с обикновените надбягвания, но стане ли дума за съревнование кой пръв ще накара затворника си да пропее, няма по-бърз от него. Не се налага да гадая, приятелката ти Гризе вече говори и изпява всичко и всеки.
— Тя е силна — каза Талоу.
— Не, не е. Но и да беше, това няма значение. Веднъж седнал гол на стола, насаме с него, никой не е достатъчно силен.
Момчето замига на парцали и по бузите му потекоха сълзи.
— Но тя е…
— Забрави за нея. Тя на практика вече е виснала на въжето. Муур е мъртъв, а Сибалт… — В гърлото ѝ заседна буца.
— Сибалт?
— И той е мъртъв.
— Говориш така, сякаш се гордееш с това.
— Не се гордея. Но и не ме е срам. Те направиха избора си, беше там, чу ме, като ги питах. Точно както попитах и теб.
Талоу замълча и прокара замислено език по устните си. Не беше глупак момчето, личеше си.
— Значи с Гризе е свършено, но… но не и с мен?
— Бързо загряваш. Пред теб все още има отворена врата. Пред теб… и сестра ти. — Той примига озадачено. Горкото, нещастно копеленце, сигурно беше най-лошият картоиграч в целия Съюз. Всяко споходило го чувство свършваше изписано на изпитото му лице. — Казах на Негово Високопреосвещенство, че за теб може би има надежда. Че ти вероятно все още можеш да си полезен и да служиш на своя крал.
— Да служа как?
— Както ти кажа аз.
Той сведе поглед към масата:
— Като предам братята си.
— Вероятно.
— Имам ли избор?
— Само един и си късметлия, че ти се предоставя.
Той вдигна глава и Вик с изненада видя твърдост в погледа му.
— Защо тогава си правиш въобще труда да питаш?
— За да съм сигурна, че разбираш, че си ми длъжник. — Тя стана, извади ключа и отключи оковите му. После му подхвърли дрехите. — Обличай се. После опитай да се наспиш. На сутринта потегляме за Валбек. Трябва да разберем как тия дръвници са се сдобили с три бурета гуркулски огън.
Талоу не беше помръднал от мястото си. Продължаваше да седи на стола с отпуснати в отключените окови кльощави китки.
— Поне нещо от това беше ли истина?
— Поне нещо от кое?
— От това, което ни каза?
Вик присви насреща му очи:
— Добрият лъжец казва колкото може повече истина.
— Значи… наистина си израснала в лагерите?
— Дванайсет години. Като момиче, после като жена. Майка ми и сестрите ми умряха там. — Тя преглътна тежко. — Брат ми също.
Той я погледна неразбиращо:
— Изгубила си толкова много, колкото всеки друг.
— Вероятно повече от всеки друг.
— Защо тогава…?
— Защото, ако има едно, което да съм научила там… — Вик се надвеси над него, оголи зъби и той се дръпна уплашено назад — това е, че в този живот е от значение единствено дали стоиш на страната на победителите.
Държавната машина
— Лорд маршал Бринт — каза Орсо. — Благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам колко сте зает.
— Разбира се, Ваше Височество. — Маршалът беше изгубил едната си ръка, а с нея очевидно и въображението си. Всичко по него, от върха на излъсканите му ботуши до върховете на обилно напомадените мустаци, беше изпънато, колосано, стегнато по устав. — Баща ви е мой стар приятел.
— Да не споменаваме, че е върховен крал на Съюза.
Усмивката на маршала потрепна едва забележимо.
— Да, не на последно място. С какво мога да съм ви от полза?
— Бих искал да обсъдя с вас реакцията ни на нападението върху Съюза от страна на Скейл Желязната ръка и северняците под командването му.
— Ха — изсумтя горчиво маршалът, — де да имаше такава! Тези алчни разбойници във Висшия съвет отказват да отпуснат средствата. Представяте ли си?
— Не, не мога. Но успях да убедя баща си да ми повери командването на частите, с които да поемем натам.
— Нима?
— Да, но…
— Отлична новина! — Маршалът скочи на крака и се отправи с бодра крачка към картите си, подминавайки един комплект броня, излъскан до блясък, който сигурно беше обличал за последно на младини или по-вероятно никога предвид това, че имаше частите и за двете ръце. — Ще им дадем да се разберат на северняците, имайте ми доверие!