Първоначално Орсо се страхуваше, че един професионален военен може би нямаше да остане доволен от идеята за принц начело на армия в Севера, но лорд маршал Бринт изглеждаше откровено очарован от нея.
— Осъзнавам, че нямам необходимия военен опит, маршале, освен ако игра с войничета не се брои за такъв. — Или чукане на облечени в униформа курви, в този ред на мисли.
— Оо, Ваше Височество, затова ще наемем офицери. — Бринт изглеждаше напълно погълнат от картите, беше изпънал палец и показалец и мереше разстояния по тях. — Препоръчвам полковник Форест като заместник-командир. Започнал е службата си като редови войник много преди мен. Бил се е във всяка война оттогава. Не се сещам за друг с по-трезва преценка и повече боен опит.
Орсо се усмихна:
— Ще приветствам съветите му, а също и вашите.
— Лейди Финри засега удържа врага. Невероятна жена, огромен кураж, с нея сме стари приятели. Тя ще продължи да прави това, а ние междувременно ще акостираме тук! — Бринт плесна с такава сила картата, че Орсо се притесни да не нарани единствената си останала ръка. — Почти до Уфрит. Обхождаме по фланга и смачкваме копелетата!
— Отлично! Обхождане по фланг. Копелета. Великолепно. — Зарече се да провери какво точно означава това обхождане по фланг, но иначе всичко засега се нареждаше чудесно. През прозореца се чуваха виковете на строевия сержант в двора и внасяха неподправено военен привкус на срещата. Орсо почти се разкая, че не беше облякъл униформата си, но после прецени, че сигурно му беше отесняла вече на корема. Ще е добра идея да поръча изработването на нова за началото на кампанията. — Сега остава само да набавя войската.
Бринт се огледа учудено:
— Моля?
— Баща ми обеща един батальон от кралската гвардия, също личния си телохранител, Бремър дан Горст, който, както чувам, сам по себе си се равнявал на цяла рота. — Орсо се засмя, но маршалът не откликна на шегата. — И сега остава да намеря… нещо от сорта на пет хиляди души?
Мълчанието се проточи.
— Значи нямате войска? — изсъска Бринт и от устните му пръсна слюнка.
— Ами… затова съм тук при вас, маршале. Така де, вие сте лорд маршал на съюзната армия, нали така? — Орсо направи измъчена физиономия. — Нали?
Бринт пое дълбоко дъх и възвърна самообладание.
— Да, Ваше Височество, освен това моля за извинение. Изключително трудно е да бъда безпристрастен, когато става дума за северняците. — Той свъси вежди, загледа се в пръстена на кутрето си и започна да го побутва замислено с палец. Приличаше на женски пръстен, с голям жълтеникав камък. — Изгубих съпруга и двама добри приятели благодарение на тези диваци. Да не говоря за проклетата си ръка.
— Няма нужда да се извинявате, маршале, разбирам ви напълно.
— Надявам се също да разбирате, че не намирам молбата ви за неоснователна. Напротив, подкрепям я с две ръце. — Бринт изсумтя и погледна празния ръкав на униформата си. — Искам да кажа, щях, ако разполагах с атрибутите за целта. Истинска срамота е, че не мога да ви дам хора. Умирам от срам, че все още не сме се притекли на помощ на лейди губернатор Брок. След войната в Стирия три полка бяха разформировани, а каквото е останало от армията, не достига за никъде. Бунтовете в Старикланд не стихват. — Той махна с ръка към друга карта. — А сега имаме и недоволство сред селячеството в цяла Мидърланд. Да им се не види на тези проклети Трошачи, не спират да подстрекават народа, убеждават ги, че не са доволни от отреденото им място в този живот. Честно казано, тревожа се как ще се справим без батальона, който ви е обещал баща ви. Не виждам никаква възможност за набиране на допълнително войска без отпуснати от лорд канцлера допълнителни средства.
— Ммм. — Орсо се облегна и скръсти ръце. Изглежда, наред с всичко останало на този свят, и това тук се оказваше по-трудно, отколкото си го беше представял. — Значи всичко е просто въпрос на пари, така ли?
— Ваше Височество. — Бринт изпусна най-тежката въздишка, която Орсо бе чувал. — Всичко е въпрос на пари, винаги.
— Лорд канцлер Городетс, благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам, че сте много зает.
— Така е, Ваше Височество.
Настъпи неловко мълчание, докато канцлерът наблюдаваше равнодушно Орсо над позлатената рамка на очилата си. С надиплената върху яката му от животинска кожа с дълъг косъм двойна гуша, човекът приличаше на огромна жаба с неудържим апетит към тежката храна. На Орсо му се прииска, не за пръв път днес, да бе по-пиян, отколкото беше. Но нали беше тръгнал да се бори с непобедимата държавна машина, знаеше, че ще се нуждае от трезва глава.