— Ау, колко… модерно!
— Определено модерно. Навремето беше немислимо човек, естествено, имам предвид мъж, за жена и дума не може да става, да натрупа състояние, правейки това, което прави тя. Савин може и да е една от първите, но по стъпките ѝ тръгват много други. Навлизаме в нова ера, Ваше Височество.
— Нима?
— Наскоро дъщеря ми участва във финансирането на строеж за нова фабрика край Келн. — Негово Високопреосвещенство постави един костелив показалец върху нещо, приличащо на обикновено мастилено петно върху гравираната по повърхността на масата карта на Съюза. — В тази фабрика има машина, управлявана от един-единствен човек и задвижвана от реката с помощта на колело. На ден тази машина разчепква повече вълна от деветима работници.
— Предполагам, това е добре за търговията с вълна? — осмели се да попита Орсо, видимо впечатлен.
— Определено. Добре е и за дъщеря ми и съдружниците ѝ, собствениците на фабриката. Не е добре обаче за осмина мъже, които доскоро са чепкали вълна, а сега трябва да търсят друг начин да изхранват семействата си.
— Не, предполагам, че не е.
— Нещо повече, същият умен мъж, който е изобретил машината — гуркулски бежанец на име Масруд — току-що е изобретил друга, която преде разчепканата вълна и прави от нея прежда. Тази нова машина ще остави без работа шест жени. Те също няма да са доволни.
— Архилекторе, колкото и впечатлен да съм от уменията на дъщеря ви… — И той определено беше — дотам, че да се наложи да кръстоса крака, за да избегне предстоящото унижение — не разбирам каква е връзката между тях и неприятностите ни в Севера…
— Промяната, Ваше Височество. Настъпва нечувана по бързина и размери промяна. Редът, устоявал с векове, е напът да се пречупи. Традициите, колкото и да се опитваме да ги поддържаме, рухват като пометени от прилива пясъчни диги. Хората се страхуват да не изгубят каквото имат, и завиждат за онова, което нямат. Живеем във времена на хаос. И страх. — Архилекторът сви едва-едва рамене, явно дори такова пестеливо движение му причиняваше божа. — Време на огромни възможности, ако човек е умен като дъщеря ми, но и време, изпълнено със смътни опасности. Съвсем наскоро инквизицията разкри заговор на група недоволни работници, които планираха да запалят същата тази фабрика, за която ви разказах преди малко, и да вдигнат останалите работници на бунт срещу управлението на баща ви.
— Аа.
— Собствениците на фабрики получават ежедневни заплахи за живота си. Всяка нощ работници с намазани със сажди лица вършат зулуми и рушат машини. Вчера сутринта например погребението на агитатор в Хокстед премина в открит бунт.
— Аа.
— В килиите под краката ни в момента се намират членове на нелегална група, наречена Трошачите. Бяха заловени вчера при опит да взривят леярна на не повече от две мили оттук. Опитваме се да ги убедим да съдействат за разкриване на конспирация на национално равнище.
Орсо прикова поглед в пода:
— Това звучи… зле. — Не стана ясно дали имаше предвид заговора, или съдбата на заговорниците. Вероятно имаше предвид и двете.
— Измяна и предателство се ширят навред. Хората обичат да повтарят, че нещата никога не са били толкова зле…
— Да, да — усмихна се разбиращо Орсо.
— … защото те наистина никога не са били толкова зле.
— Аа — усмивката на Орсо повехна.
— Иска ми се да можехме да постъпим, както смятаме за редно. Наистина. — Архилекторът извърна поглед към огромен, мрачен портрет на стената. От него гледаше страховито някакъв бюрократ от далечното минало. Золър може би. — Но сега не можем да си позволим задгранични приключения, колкото и добронамерени да са те, колкото и желани от всички ни и колкото и очевидно необходими да са. — Той сплете костеливи пръсти и се вгледа в Орсо. Очите му бяха така хлътнали, имаше чувството, че го гледа човешки череп. — Казано накратко, Съюзът виси на косъм и сега трябва да се погрижим първо за неговата сигурност. А след това за продължението на кралската династия. И бъдещето на престолонаследника.
— Е, аз съм последният, който ще ви се бърка в работата, не искам да ви възпрепятствам в осигуряването на бъдещето му. — Орсо повдигна безпомощно рамене. Нямаше представа накъде да поеме оттук насетне. — Значи всичко е просто въпрос на политика?
Архилектор Глокта го дари с нова, беззъба усмивка:
— Ваше Височество, винаги е било въпрос на политика.
Орсо пренареди картите, но ръката се оказа все така лоша, както когато я погледна за пръв път.