— Ще се върнеш ли скоро? — Въпросът се изплъзна от устните ѝ.
— Колкото мога по-скоро.
— Ще наема мъже да те придружат…
— Ще съм в по-голяма безопасност сама.
Савин зърна отражението си в огледалото и установи, че старателно напластеният грим не успяваше да скрие изписаното на лицето ѝ отчаяние. Така не бива, не, в никакъв случай.
— Ама разбира се, че трябва да отидеш — продължи тя ведро. — Семейството е на първо място. Аз ще платя пътуването ти.
— Лейди Савин, аз…
— На отиване може да се отбиеш до сътрудниците ни в Дагоска. Да се увериш, че не ни дерат кожата. Също така, предвид обстоятелствата, може да се натъкнеш на изгодни сделки по бреговете на Гуркулско море.
— Няма да се учудя — отвърна Зури и свъси вежди, когато забеляза как я гледаше Фрийд.
Беше стиснала приготвената за Савин рокля като щит пред себе си и само огромните ѝ очи се виждаха над бродерията на яката.
— Не те ли е страх от… ядачите?
Зури въздъхна дълбоко:
— Бог ми е свидетел, имам си достатъчно съществуващи причини за тревога, за да си правя труда да измислям такива.
— Леля ми казва, че Югът гъмжи от тях. — Както винаги когато станеше дума за клюки, Лисбит скачаше с главата напред в разговора.
— Баща ми е виждал един — продължи останалата без дъх Фрийд. — Преди години. В битката за Адуа. Могат да ти откраднат лицето, да ти обърнат кожата от вътре навън само с поглед…
— Измислици, разпространявани от хора, които не знаят какви ги приказват — сряза я Савин. — Лисбит, докато Зури отсъства, ти ще ме придружаваш навсякъде. Ще се радваш на малко пътуване до Валбек, нали?
Румените бузи на Лисбит поруменяха още повече.
— За мен ще е чест, милейди!
Все едно Савин я интересуваше какво би било чест за нея. Зури нямаше нужда да си отваря устата, за да изглежда като несравнима компаньонка, тя просто беше такава, което автоматично означаваше, че дамата, която придружава, е също така несравнима. Лисбит нямаше това излъчване. Вярно, беше достатъчно красива, но с воденето на записки в тефтера щеше да е безнадежден случай, освен това нямаше никакъв вкус. Но какво да се прави. „Работим с каквото имаме“, както обичаше да казва бащата на Савин. И тя прикри разочарованието си с усмивка.
— Естествено, ако някой от семейството ти се нуждае от работа или подслон, при мен винаги ще има място за тях.
— Прекалено щедро — отвърна Зури. — Както винаги.
— Боя се, че господарят Хисълринг няма да се съгласи с теб. Ако братята ти са наполовина толкова полезни като теб, това ще е най-добрата инвестиция, която съм правила.
На вратата се почука и Лисбит отиде да отвори. Миг по-късно, докато Фрийд и Зури намъкваха роклята върху Савин, тя се доближи и прошепна в ухото ѝ:
— Дошло е онова момиче, милейди. — Устните ѝ бяха изкривени от погнуса. — Носи съобщение от Спилион Суорбрек.
Савин усети познатото гъделичкане в стомаха си и приятната топлина по бузите.
— Кога беше вечерята с Ръкстед?
Зури погледна часовника си:
— След два часа и десет минути.
Савин се замисли, но не задълго.
— Ако обичаш, предай на Тилде, че съжалявам ужасно, но няма да мога да отида. Имам главоболие. Кажи на момичето на Суорбрек да влезе.
Естествено, то не работеше за Суорбрек, а за принц Орсо. Повечето принцове наемаха сина на някой лорд за камериер, но той, с присъщото си безразличие към правилата, беше наел това създание, чиято последна работа бе да пере мръсните чаршафи в бордей. Орсо умишлено се беше заобиколил с чудаци. Вероятно в опит да изглежда колкото бе възможно по-малко като наследник на престола.
Момичето — луничаво, кльощаво, с нахлупено до ушите опърпано войнишко кепе — се изтъпани в средата на парфюмираната стая за тоалети на Савин. Изглеждаше така не на място, като плъх върху сватбена торта. То гледаше Метело да се покачва на столчето и да намества перуката на главата на Савин с неприкрита смесица от ужас и любопитство. Приличаше на човек, натъкнал се на сборище на вещици, извършващи тайнствен ритуал.
— Хилди, нали така? — погледна я в огледалото Савин.
То кимна. Очите му шареха и не пропускаха нищо. После добави:
— Милейди.
— Господарят Суорбрек иска да ме види?
Момичето успя да ѝ намигне незабелязано.
— В кабинета си, милейди.
— Свали си шапката в присъствието на лейди Савин — каза Лисбит. Очевидно беше решила, че сега, като е повишена, трябва да влезе незабавно в ролята си. Савин се замисли дали щеше да издържи до връщането на Зури, преди да я е удушила с голи ръце.