Хилди свали неохотно кепето и от него се изсипа изненадващо буйна, светлоруса коса. Метело я забеляза моментално, слезе от столчето, вкара гребен в нея, потри между пръстите си една от къдриците. Хилди изписка и се дръпна настрани от нея, когато тя отскубна няколко косъма и взе да ги изучава внимателно на светлината. После погледна многозначително Савин изпод посивели вежди.
— Имаш такава хубава коса — каза Савин.
— Благодаря — отвърна Хилди, докато търкаше мястото на отскубнатите косми. — Предполагам.
— Ще ти дам три марки за нея.
— За косата ми? — Изненадата не трая дълго. — Десет.
— Пет. Няма да ти липсва с тази нахлупена до ушите шапка.
— Без нея шапката няма да ми става. Десет или нищо.
— О, харесва ми това момиче. Зури, дай ѝ дванайсет.
Зури извади закривения си нож:
— Сега гледай да не мърдаш, дете мое.
Савин наблюдаваше как Зури умело отрязваше кичурите колкото можеше по-близо до кожата.
— Като уловени в бутилка слънчеви лъчи — промърмори тя, когато Метело започна да подрежда внимателно кичурите в дълъг сноп. — По пътя може да се отбием до перукера ми. Ти върви напред, момиче. — Мисълта, че ще види Орсо, я отвлече от мислите за заминаването на Зури. Тя улови погледа на тръгналата към вратата Хилди в огледалото и на свой ред ѝ намигна. — Предай на господаря Суорбрек, че нямам търпение да се срещна с него.
— Мамка му — изпъшка задъхано тя и докато се отпускаше, събори от писалището на Суорбрек куп хартия, който се посипа като лавина зад гърба ѝ. Разтвори пръсти и пусна ръба на писалището, който се беше отбелязал на дланта ѝ.
— Ти… — тя извади пръстите на другата си ръка от косата на Орсо и го потупа по бузата — си се упражнявал.
— Колкото по-често можах. — Орсо се усмихна широко, изтри уста и свали крака ѝ от рамото си.
— Ще взема да кажа на Суорбрек… — Дъхът ѝ все още беше накъсан. Тя измъкна изпод рамото си някакъв нож за отваряне на писма и го захвърли на земята. — Да вземе да сложи легло тук.
— Оо, писалището ще ми липсва. — Орсо се наведе към нея, но не достатъчно близо и тя трябваше да се надигне, за да го целуне. — Толкова много спомени на него.
Савин избута надолу полите си и протегна ръка към колана му:
— Твой ред е.
— Може ли… първо да поговорим?
— Да поговорим? Първо? — Савин присви подозрително очи. Коленете ѝ все още бяха омекнали, беше зачервена и леко разтреперана, но ако си мислеше, че заради временната ѝ слабост ще успее да ѝ пробута нещо, жестоко се лъжеше. — Какво искаш?
— Става дума за положението в Севера. — Той коленичи пред нея и я погледна искрено в очите. — Не можем да оставим Финри дан Брок да се бие вместо нас. Предполага се, че сме проклетият Съюз в края на краищата.
— Предполагаемо…
— Трябва да има отговор! — Той стовари юмрук върху писалището достатъчно силно, че чашите да издрънчат. — И… мисля, че аз трябва да предвождам войските ни.
Тя избухна в смях, видя, че той продължи да я гледа сериозно, и млъкна.
— Не се шегуваш?
— Напълно сериозен съм. Отидох да говоря с баща ми. После отидох да говоря с твоя…
— Какво? — подскочи тя.
— Имай малко вяра в мен, Савин. Не го поздравих с „Ваше Високопреосвещенство, езикът ми вчера беше в дъщеря ви. Как сте днес?“. Той дори не подозира.
— Само голям смелчага би се обзаложил, че знае какво подозира баща ми.
— Аха, и аз не съм такъв, ясно. Друго какво?
Той изглеждаше засегнат и на нея ѝ дожаля.
— Оо, горкичкият ми той. — Тя кръстоса ръце на тила му, придърпа го към себе си и го целуна нежно. — След дванайсет години пиянство, комар и чукане на де що има дупка никой не те взема на сериозно, така ли?
— Очевидно ти не ме взимаш на сериозно. — Той се изправи и започна да закопчава ризата си.
Всъщност Савин мислеше, че тя е единствената, която го прави.
— Тук съм, нали? — Тя го придърпа отново към себе си, зарови пръсти в косата му и притисна лицето му към гърдите си. — И какво казаха великите мъже на Негово Височество?
— Моят баща ми обеща командването на един батальон, при условие че в допълнение набавя петхилядна войска, за което… ми трябват пари. — Той прокара нежно пръст по ключицата ѝ и спря върху вдлъбнатината под гърлото ѝ. — Ти познаваш хора. Богати хора. Хора, които биха видели в мен… инвестиция.
Савин се намръщи. Ако преценеше дадено вложение за лошо, тя нямаше да го препоръча на друг и така да изложи на риск репутацията си. А ако го преценеше за добро, пак не би го препоръчала на друг, щеше да го иска за себе си. Но една петхилядна армия означаваше огромни разноски. Униформи, оръжие, брони, спални постели, провизии. И не на последно място втората армия от мъже и жени, които да поддържат първата на бойното поле. Това са каруци, фургони, впрегатни животни. Провизиите за тях само?