Той е суетно, мързеливо и никому непотребно недоразумение на природата. Мъж, когото не би пожелала при никакви обстоятелства. Мъж, когото не можеше да има.
И тя беше влюбена до уши в него.
Част II
Прогресът означава просто, че лошите неща сега ще стават по-бързо.
Тъжна история
— И да почнете с комините от източната страна, ясно? — Сарлби се облегна на метлата. — Тези тук току-що ги угасихме. Още са горещи като пещта на господаря Създател.
Коминочистачът беше разтреперан стар пияница, кривоглед с едното око, вмирисан на пивница и общ гроб. За съжаление, и двете миризми бяха до болка познати на Брод.
— Знам си работата — изръмжа онзи и поведе хлапетата след себе си. Бяха четири, омазани със сажди, недохранени, нарамили камара четки и пръти. Най-малкото си подсвиркваше весело и минавайки покрай Брод, му се ухили широко и той видя, че някои от зъбите му още не бяха пораснали. Брод се опита да отвърне на усмивката и установи, че не му беше до усмивки.
— Кълна се, с всеки следващ път копелето е по-пияно от предишния — промърмори Сарлби, изпровождайки с поглед окаяната процесия.
— Ако не се бях зарекъл да не посягам към чашата, само видът му щеше да е сериозно изкушение — каза Брод.
— Срамота е такива малки деца да се завират по комините. На колко мислиш е това последното?
Брод продължи да мете. Беше научил в Стирия, че над някои неща е по-добре да не се замисляш много. Сигурно беше съвпадение, че най-щастливите хора, за които се сещаше, бяха най-глупавите, онези, които най-малко се замисляха.
— Купуват ги, между другото, от сиропиталищата. Момчета, останали без семейства и надежди. Държат ги почти като роби. — Сарлби се доближи и избърса потта от челото си. — Натриват им лактите и коленете със саламура. Всеки ден. Кожата загрубява, става твърда като тази на стар ботуш. За да не им пари, като ги спускат в комините.
— Срамота и още как. — Брод надигна стъклата за гледане, изтри потта от носа си и ги сложи обратно. Лятото беше дошло, котлите горяха по цял ден и в пивоварната беше като в пещ. — Но тъжни истории да искаш на този свят.
— Така е. — Сарлби се подсмихна унило. — Знам един злощастник, живее в избата на къща до реката, на улица „Ливадена“. Толкова вода влиза през стените, че сутрин трябва да я изхвърля навън с кофи, като на потъващ кораб е. Вие къде сте със семейството сега?
— Малмър ни уреди с жилище на склона на хълма.
— Ууу, милорд. — Сарлби вирна нос и имитира помпозния акцент на благородничеството. — Жилище?
— Ако две стаи минават за жилище. Скъпичко е, но дъщеря ми работи като прислужница, а и жена ми изкарва някакви пари с шивачество. Предимно дрехи за погребение.
— Най-добрите дрехи наоколо са тези за погребение.
— Ъхъ. — Брод въздъхна дълбоко. — Много я бива Лиди с иглата. И не само, с каквото се захване, с всичко я бива. Тя е тази с талантите.
Сарлби се нахили:
— И с хубавия външен вид, ума в главата и чувството за хумор… Я ми припомни, ти какво носиш в семейството?
— Честно да ти кажа, и идея си нямам.
— Е, радвам се за теб и семейството ти. Не е чак толкова зле на половината път до върха на хълма, където пушилката не е толкова гъста. Предполагам, все някой трябва да се уреди. За сметка на останалите.
Брод изгледа Сарлби над рамките на стъклата за гледане.
— Няма ли да спреш вече да се заяждаш с мен?
— Бъркаш, не съм аз, ами съвестта ти те ръчка отвътре.
— Да, бе, как не, а ти какво, само ѝ подаваш остена?
— Ако ти е писнало от бодежите, знаеш какво да направиш. — Сарлби сложи ръка на рамото на Брод и прошепна в ухото му: — Трошачите се събират, братко. От ден на ден ставаме повече. Задава се Голямата промяна. Просто въпрос на време е.
Дали заради дъха във врата му, или заради споделената тайна, дали заради опасността от това, за което говореха, или просто заради жегата, но по гърба на Брод премина тръпка. Навремето и той се бе опитвал да променя света. Преди да отиде в Стирия и да разбере, че нищо на този свят не се променя.
— Естествено — изръмжа той. — И като се съберат, ще дадат на всеки собствен дракон да язди, и бонбонен замък, в който да живее. И като огладнее, човек просто ще си чупи от стените и ще яде.
— Не съм глупак, Бик. Знам в какъв свят живеем. Но може пък да успеем да разпределим малко богатството между хората. Може да изкараме неколцина от богатите копелета от замъците им на върха на хълма, а бедните семейства от проклетите изби на улица „Ливадена“. Може да успеем да дадем на човек справедлива надница срещу честен труд. Да спрем нагласените часовници, глобите за това или онова, да отървем момичетата, принудени да работят нощем по гръб. Касапите да спрат да продават развалено месо, мелничарят да не добавя една трета трици в чувала, а кръчмарят да не разрежда ейла с мръсна вода. Или най-малкото да направим така, че да няма повече малки момчета с натрити със саламура колене и лакти. Пак би било нещо, не мислиш ли?