— Ъхъ. Би било. — Брод нямаше как да отрече, че е съгласен с всичко в речта, която му дръпна Сарлби. — Не знаех, че си такъв оратор.
Нещо изтрополи някъде в халето на пивоварната.
— Тия думи съм ги заел от по-мъдри мъже — отвърна Сарлби. — Ако ти харесва това, което чу, трябва да дойдеш на някоя от срещите и да чуеш Тъкача как говори. Тогава ще почнеш да мислиш различно.
На Брод му се стори, че чу нечии приглушени викове.
— Като теб не мога да си позволя да мисля — отвърна той неохотно. — Отказах се да оправям света. Първия път, когато тръгнахме по стълбите, най-вероятно. Ако не първия, то със сигурност втория. И бездруго си имам достатъчно неприятности. Трябва да си налягам парцалите. Да се грижа за семейството си.
Чу се ново трополене, този път по-силно и от едно от наскоро угасените огнища избълва облак сажди.
— Ей, какво е това, бе, да му се не види? — Сарлби пристъпи към него. — Опитваме се да метем тук!
Чуха се стържене и шум от влачене откъм огнището и то избълва нов облак сажди. Разнесе се протяжен писък отвътре, пропит с болка и ужас писък, и Брод изтръпна.
— Не мога да изляза! — Беше едно от децата. — Не мога да мръдна!
Брод и Сарлби се спогледаха за момент и Брод видя ужаса и безпомощността си, отразени като в огледало от лицето на някогашния си боен другар.
— Заклещил се е вътре! — Гласът на Сарлби беше изтънял от страх.
Брод пусна метлата на пода, завтече се натам и скочи на една от пейките до иззидания под формата на фуния комин над огнището. Огънят беше горял цял ден, дори отвън тухлите бяха още нагорещени.
Подобно на всичко останало във Валбек, и коминът беше зле строен и Брод започна да чопли с пръсти, с нокти хоросана между тухлите с такова настървение, сякаш искаше да ги разкъса на парчета, но колкото и да драпаше, не успя да постигне нищо.
— Дръж! — Малмър се появи отнякъде, тикна един железен прът в ръцете му и той го сграбчи и започна да го забива с всички сили в хоросана. Ръга, кърти, съска ругатни под нос и отчупените парченца тухла полетяха наоколо.
Чуваше момчето вътре, повече не викаше за помощ, просто скимтеше и се давеше.
Една тухла падна навън и избълвалата през дупката горещина накара Брод да извърне рязко глава. Той завря желязото в дупката и го използва като лост, за да откърти още няколко тухли наведнъж.
Коминът избълва през дупката облак сажди и прахоляк, който се посипа по стъклата за гледане на Брод и го задави. Той видя Сарлби да хваща с ръце ръба на тухлите, да ги дърпа моментално обратно с вик, после да сваля престилката, да увива в нея длани.
Брод за пореден път навря желязото в дупката от изкъртени тухли, заклини го и започна да тегли, изкривил от напрежение лице. От комина се откърти голям участък от зидарията и фунията зейна като черна уста. Брод видя нещо вътре. Две черни пръчки. На края на едната имаше обувка.
Толкова горещо беше вътре. Същинска фурна. Брод усети потта да избива на едри капки от лицето му. Панталоните на момчето тлееха и пушеха, а плътта на краката му беше покрита с лъскави мехури. Когато сграбчи краката на момчето, ръцете му се изплъзнаха и той реши, че това по дланите му беше пепел. Оказа се кожа.
— Проклятие! — изкрещя през зъби Сарлби, заби отново железния прът, няколко тухли и хоросан изтрополиха на пода и тялото на момчето се свлече в ръцете на Брод сред облак сажди.
Беше горещо, пареше в ръцете. Болката беше ужасна, но Брод устоя и не го пусна.
— Сложи го тук! — нареди дрезгаво Малмър, изчисти с ръка падналите на пейката парчета от тухли и хоросан и започна да отръсква с върха на пръстите си въгленчетата от вдигащата пушек коса на момчето.
— Мамка му — прошепна Сарлби иззад притиснатото към устата му опако на ръката.
Момчето не помръдваше. Не дишаше. Беше изгоряло. И може би така беше по-добре. Миришеше на готвено. На бекона в тигана сутрин.
— Какво да правим? — извика Брод. — Сега какво правим?
— Нищо не можем да направим. — Наболата със сива брада челюст на Малмър заигра, когато той стисна зъби. — Мъртъв е.