— Изпече се — прошепна Сарлби. — Изпече се жив.
— Мислех, че каза западната страна… — Брод се обърна и видя коминочистача и едно от останалите момчета, зяпнало с широко отворена уста, да стоят зад него. — Мислех, че каза…
Брод го сграбчи за дрехата, вдигна го и го фрасна с гръб в порутената фуния на комина. Той започна да драпа по изскочилите жили на покрития със синя татуировка юмрук.
— Не знаех… — Лицето му беше мокро от сълзи. Дъхът му вонеше на алкохол и гнили зъби. — Аз не знаех…
— Кротко, кротко — чу Брод някой да казва. Плътен, мек и успокояващ глас. — Спокойно, момче. Пусни го.
Брод беше като натегнат прекалено силно арбалет. С всичкото това напрежение в себе си винаги беше по-лесно да пуснеш стрелата, вместо да отпуснеш тетивата. Коства му огромно усилие да не прекърши гръбнака на коминочистача, после да разтвори бавно пръсти, да пусне мърлявата му дреха и да отстъпи назад. И той се свлече на земята и запелтечи нещо.
Малмър потупа Брод по гърдите:
— Точно така. С насилие нищо няма да постигнеш. Не и сега.
Никога. Брод знаеше това. Знаеше го от години. Но какво знаеше и какво правеше, бяха двама непознати, на които предстои тепърва да се срещнат за пръв път.
Той погледна момчето на пейката, почерняло като въглен. Разтвори юмруци. Свали стъклата за гледане и издиша тежко. Вдигна поглед към Малмър и Сарлби — две размазани петна на светлината на лампата.
— Къде са тия срещи?
Изненада
Риккъ се пльосна на стола, не прецени добре разстоянието и почти си прехапа езика, когато задникът ѝ се блъсна здраво в дървото. Изърн посегна ловко, хвана облегалката и спря стола, преди да е паднал назад.
— Пияна си — каза ѝ тя.
— Аз съм пияна — заяви гордо Риккъ. Беше дръпнала и една лула дървесна гъба и сега всичко имаше приятен за окото блясък. Лицата до едно усмихнати, леко размазани на светлината на свещите.
— Здраво си се наквасила — каза Изърн. — Но на теб хората винаги ще ти простят, защото си млада, глупава и посвоему обичлива.
— Аз съм обичлива. — Тя отпи мощна глътка, която по пътя си надолу срещна потеглилата нагоре оригня, и Риккъ се задави и изплю всичкия ейл навсякъде по масата пред себе си. Ако не беше толкова пияна, това щеше да я засрами подобаващо, но в този момент просто се разсмя с пълно гърло. — А това, че съм пияна, в това е смисълът на всеки уяй.
Погледът на Изърн се извърна бавно към нея иззад чашата ѝ:
— Казва се гуляй.
— Аз т’ва казах, уяй — каза Риккъ. — Уяй. — Проклета дума, просто не можеше да си извърти надебелелия език. Залата — всъщност хамбарът, защото в дни като тези само толкова можеха да си позволят — започваше да утихва. Бащата на Риккъ се надигаше от стола, за да държи реч.
— Шшшт! — изсъска тя. — Шшшт!
— Нищо не съм казала — отвърна Изърн.
— Шшшт, казах! — Гласът ѝ отекна в притихналия напълно хамбар, баща ѝ се покашля, а Риккъ видя, че всички погледи бяха насочени към нея. Лицето ѝ пламна и тя се сниши, колкото можа, над масата и се престори, че пие.
— Калдер, Скейл и копелетата са ни обърнали в бягство! — провикна се бащата на Риккъ. — Засега.
— Засега, копелетата му с копелета! — изрева някой и останалите използваха възможността да изкрещят всеки своята обида към врага. Да не остане по-назад, Риккъ изкриви уста и се изплю върху сламата на пода.
— Градината ми е стъпкана от ботушите им, нищо!
— И бездруго беше само пущинак — извика някой отзад.
— Аз държа реч в хамбара на някой си вместо в собствената ми тронна зала в Уфрит, нещо от това!
— Смърдеше на мокри кучета залата ти! — долетя глас и стотината именити воини, насядали по дългите редици импровизирани маси — бяха ги сковали набързо от стари врати — избухнаха в смях.
Но лицето на бащата на Риккъ придоби мрачно изражение и те млъкнаха.
— Простил съм се с много неща в тоя живот — каза той. — Едно загубих аз, друго ми отнеха. Много свестни хора се върнаха при пръстта през последните няколко седмици. Много празни места виждам тук, места, на които седяха приятели. Ще останат завинаги празни. — Той вдигна чаша, останалите го последваха и в хамбара се понесе тържествено мърморене.
— За мъртвите — изръмжа Тръпката.
— За мъртвите — каза Риккъ и подсмръкна. Обзеха я тъга и гняв едновременно.
— Но съм благословен с верни съюзници — продължи бащата на Риккъ и кимна към лейди Финри, която, горката, даваше всичко от себе си да изглежда така, сякаш ѝ е удобно в тази непривична за нея обстановка. — А сега и дъщеря ми е пак при мен. — Той сведе поглед и се усмихна на Риккъ. — Така че въпреки тъгата и съжалението, смятам се за късметлия! — И той се наведе и я прегърна силно, целуна я по челото и докато хамбарът се тресеше от радостни викове, добави тихо: — По-голям късметлия, отколкото заслужавам.