— И аз искам да вдигна чаша! — Риккъ се подпря на рамото на баща си, покатери се на масата и вдигна високо над главата си чаша. Ейлът се изля и оплиска порядъчно дървото, но то така или иначе вече беше опръскано, никой не обърна внимание. — За всички вас, окаяни копелета, които бяхте безнадеждно изгубени, но благодарение на Изърн-и-Файл намерихте обратния път и се върнахте отново при мен!
— За изгубените копелета! — изрева някой и всички надигнаха чаши. Разнесе се смях, някой запя. В единия ъгъл на хамбара започна бой, някой отнесе юмрук и изплю зъб на пода, но всичко утихна бързо, както му е редът в такива случаи.
— Мътните са ми свидетели как само се радвам, че се върна, Риккъ. — Баща ѝ хвана лицето ѝ в груби, чепати шепи. — Ако беше станало нещо с теб… — В ъгълчетата на очите му избиха сълзи, но той се усмихна и подсмръкна. — Ти си единственото хубаво нещо, което съм направил в тоя живот.
Начинът, по който я гледаше, я разтревожи — изнурен, посивял, изглеждаше състарен с години, а бяха минали едва няколко седмици. Разтревожи я и как говореше — сълзлив, разчувстван, загледан все в миналото, сякаш не чакаше нищо от бъдещето. Но последното, което искаше Риккъ, бе той да разбере, че тя се тревожи за него, затова го обърна на смях.
— Какви ги плямпаш, глупаво старче? Сътворил си камара добро. Планини! Кой е направил повече добро за Севера от теб? Виж ги, до един са готови да умрат за тебе!
— Може би. Но не е редно да го правят. Не знам дали… — Той зарея поглед над пълния с пияни воини хамбар, но сякаш гледаше през тях. — Не знам дали ми стиска да продължа да се бия.
— Слушай сега. — Риккъ на свой ред стисна в шепи сбръчканото му лице и го придърпа към себе си. Изръмжа свирепо в лицето му: — Ти си Кучето! Няма по-голям куражлия от теб в целия Север! В колко битки си се бил?
Той се усмихна леко:
— Понякога имам чувството, че май във всичките.
— Защото си във всичките! Бил си се редом с Кървавия Девет! С Руд Три Дървета! Победи Бетод във Височините!
Той поклати глава и прокара замислено език по един остър кучешки зъб.
— Знаеш, че не обичам да се хваля.
— Човек с твоето име няма нужда да го прави. — И тя вирна брадичка, изпъчи гърди, искаше до му покаже колко се гордее, че е негова дъщеря. — Ти ще смачкаш Стаур шибания Здрачен и гъзоблизците му. Той ще свърши обесен на някое дърво, но не на въже, а на трънлив бръшлян и аз ще му тегля кървавия кръст и аз ще изпратя на татко му шибаните му черва в кутия! — Тя осъзна, че крещеше, оголила зъби, и от устата ѝ хвърчи слюнка. Разтвори пръстите на здраво стиснат юмрук и избърса уста. — Или нещо подобно…
Баща ѝ изглеждаше някак стъписан от тази проява на кръвожадност.
— Никога преди не си говорила така — каза той.
— Е, никога преди не ми бяха палили къщата. Досега не разбирах защо враждите са на такава почит в Севера, ама сега започвам да разбирам.
Баща ѝ направи мъчителна гримаса:
— Надявах се неуредените ми сметки да умрат с мен, а ти да живееш свободна.
— Не е твоя вината! Нито моя. Скейл Желязната ръка ни нападна! Калдер Черния запали Уфрит! Стаур шибания Здрачен ме преследва из гората! Те стъпкаха градината ти… — добави тя сконфузено.
— Хубавото на градините е, че израстват отново.
— Ама почваш да мислиш различно — изръмжа тя заради надигналия се наново гняв в гърдите ѝ, — като трябва да газиш до шия в леденостудена река, като започнеш да умираш от глад, като се насереш в гащите, с две думи, като ти скапят напълно живота, а после слушаш как някакво побъркано копеле се фука какви ужасии ще ти причини. Пречупваш каквото обичат, вика оня, и да, разрушиха всичко. Е, сега аз ще пречупя каквото те обичат, пък тогава да видим. Обещах си, че ще се погрижа лично Стаур да умре, заклех се, че ще го направя.
Баща ѝ въздъхна:
— Хубавото на обещанията, които даваш на себе си, е, че като ги нарушиш, никой няма да разбере.
— Ха. — Риккъ осъзна, че отново е стиснала юмруци, но този път реши да ги остави както са си. — Изърн-и-Файл казва, че съм мекушава. Разглезена.
— Има и по-лоши неща, които може да бъде човек в днешно време.
— Изърн казва, че луната се усмихва на безмилостния.