— Може би ще е добре да внимаваш какво учиш от Изърн-и-Файл.
— Тя иска най-доброто за мен. И най-доброто за Севера.
Баща ѝ се усмихна тъжно.
— Ако щеш, вярвай, всеки иска най-доброто. И всички проблеми на света идват оттам, че хората просто не могат да се разберат какво точно е то.
— Тя казва, че трябва да направиш сърцето си кораво като камък.
— Риккъ. — Той сложи ръце на раменете ѝ. — Чуй ме сега. Познавах толкова много хора, които направиха точно това. Хора с много достойни за възхищение качества. Те вкамениха сърцата си, за да водят останалите, за да побеждават, за да управляват. Не свършиха добре накрая нито те, нито тези около тях. — Той стисна леко раменете ѝ. — Харесвам сърцето ти такова, каквото е. Може би ако имаше повече хора като теб, Северът щеше да е по-добро място.
— Мислиш ли? — промърмори тя недоверчиво.
— Куражлийка си, Риккъ, освен това си умна. Обичаш да го криеш от хората обаче. А може би и от себе си дори. — Той извърна поглед към пълния с веселящи се мъже хамбар. — Един ден, когато всичко това свърши, те ще имат нужда от куража и ума ти. Но ще имат нужда и от сърцето ти. Когато мен повече няма да ме има.
Риккъ преглътна тежко. И както винаги, когато беше уплашена, го обърна на шега.
— Защо, отиваш да сереш ли?
— Първо там, да, после в постелята. Хей, и да не се напиваш много, ясно? — Той се наведе и прошепна в ухото ѝ: — Ще е жалко, ако се пропиеш.
Тя го изпроводи с поглед. Винаги е бил слаб, но жилест, силен и корав като опънат лък. Сега изглеждаше крехък, прегърбен. Осъзна, че се замисли колко ли още му оставаше. Замисли се какво ли щеше да стане с нея, когато той си отиде. Какво щеше да стане с всички тези хора. Ако наистина един ден щяха да разчитат на куража и ума ѝ, бяха в по-голяма опасност, отколкото предполагаха.
Тръпката седеше, вперил поглед в нищото. Никой не седеше близо до него. Имаше репутация, която държеше повечето хора настрана дори и когато бяха пияни. Имаше много лоши мъже в Севера и Коул Тръпката според повечето хора беше сред най-лошите. Безсъмнено, лошите хора са проклятие. До момента, в който не загазиш сериозно и те не се окажат на твоя страна. Тогава изведнъж стават най-хубавото нещо на този свят.
— Хей, Тръпка! — Риккъ го плесна по рамото и почти пропусна целта. За късмет, рамото беше голямо. — Не знам дали схващаш целта на цялата тая работа с пировете? Празнуваме геройското ми завръщане. Трябва да се усмихваш. — Тя огледа съсипаното му лице, провисналия над металното топче остатък от клепач, огромния белег на бузата. — Можеш да се усмихваш, нали?
Той погледна ръката ѝ на рамото си, после вдигна бавно поглед към лицето ѝ. И не се усмихна.
— Теб защо не те е страх от мен?
— Ами просто никога не съм те смятала за много страшен. Винаги съм намирала това твое око за много хубаво. Лъскаво е. — Риккъ го потупа по бузата. — Просто винаги изглеждаш някак… изгубен. Все едно си изгубил себе си и не знаеш къде да търсиш. — Тя постави ръка на гърдите му. — Но ти си тук, вътре. Все още си тук.
Лицето му придоби такъв изненадан вид, сякаш го беше зашлевила, и здравото му око се навлажни. Или може би погледът на Риккъ се размаза, защото Коул Тръпката не беше известен като голям ревльо. Освен когато от време на време изгореното му око почваше да сълзи, но това беше съвсем друга работа.
— Хм, много сълзливи старици тая вечер — промърмори тя и се надигна от масата. — Имам нужда от още едно. — Може би да продължи да пие, не беше добра идея, но тя открай време намираше лошите идеи за доста по-привлекателни. Наливаше ейл в чашата си, притиснала език във вдлъбнатината зад устната си, където обикновено беше топчето дървесна гъба, внимаваше да не разлива, когато погледът ѝ попадна на Лео дан Брок. Обикновено беше заобиколен от приятелите си. И Риккъ забеляза един от тях, онзи, дето беше само зъби. Зяпаше едно от момичетата, които принасяха храната, и се беше нахилил така, все едно усмивката му беше подарък, за който тя трябваше да му е признателна. Но останалите ги нямаше, явно бяха подплашени от майката на Лео. Разбираемо, честно казано, лейди Финри беше страховита жена и сега, ако можеше да се съди по размахания ѝ пред изкривеното като от болка лице на Лео показалец, тя четеше на сина си страховито конско.
— … но нека не ти досаждам повече — чу я да казва Риккъ, когато приближи до тях. — Някой трябва все пак да се погрижи за отстъплението.
Погледът на Лео прониза като кинжал гърба на майка му, когато тя стана и тръгна да си върви. После той надигна чашата си и я пресуши на един дъх, захвърли я гневно насред масата и надигна цялата кана, а ейлът потече на струйки от устата му.