— Понякога си мисля, че в такива вечери повече се разлива, отколкото се изпива — каза Риккъ на общия език на Съюза, подпря се на длани до него на масата и раменете ѝ щръкнаха и опряха в ушите ѝ.
Той вдигна очи и я изгледа над ръба на каната.
— Ха, и това ако не е изгубената дъщеря на Кучето — отвърна той на северняшки. — Радваш ли се, че си обратно у дома?
— Бих предпочела да съм обратно у дома в Уфрит, ама Уфрит изгоря, хората са пръснати навсякъде. Преди си мислех, че мразя това място, но сега, като го няма, липсва ми… — Риккъ преглътна поредната тъжна буца, загнездена в гърлото ѝ. — От друга страна, това тук е далеч по-добре, отколкото да си преследван из мразовита гората от глутница противни путки, та така. Много гадни копелета в Севера, но този Стаур Здрачния… — Тя оголи гневно зъби. — Този е достойно за песните копеле.
— Мъжете в Севера обичат да възхваляват копелета в песните.
— Аз съм жена от Севера — заяви Риккъ, забождайки палец в гърдите си.
— Забелязвам — отвърна той и повдигна многозначително вежди. Погледът му беше върху палеца, не гърдите. От друга страна, май заглеждаше и останалото покрай него. Тя някак се надяваше да е така, но беше прекалено пияна, за да прецени точно какво се надяваше. Изглежда, всяка разменена дума имаше скрит смисъл. И донякъде опасност — като ударите в кръга за дуели. Тръпка от неизвестното при всеки дъх.
— Не е лесно — каза тя и се стовари на стола, освободен от майката на Лео. Постави крак на масата и се наклони назад. — Да живееш в сянката на известен родител.
— Не е. Липсва ми баща ми. — Лео се вторачи замислено в каната с ейл. — Три години станаха, откакто го няма. А имам чувството, че беше вчера. Докато беше жив, майка ми не се занимаваше толкова с мен, колкото сега.
— Радвай се, че твоята майка ти обръща внимание. Аз не познавам моята.
— Скоро ще бъда лорд губернатор — заяви Лео и се провали напълно в старанието да прозвучи като лорд губернатор, но Риккъ намери това за очарователно. Всъщност в момента намираше всичко у него за очарователно. Незнайно защо, предимно ключиците му. Бяха едри, изпъкнали и силни, с дълбока трапчинка между тях, в която според Риккъ носът ѝ щеше да се намести доста прилично. — Кралят ще издаде декрет и тогава ще мога да правя каквото аз преценя.
Риккъ облещи насреща му очи:
— Значи… докато човек със златна шапка не ти разреши, трябва да правиш каквото каже мама? — Тя изду бузи и издиша тежко. — Впечатляващо. Това, мамка му, е сериозна работа.
Първоначално той се намръщи, но за радост на Риккъ почти веднага се усмихна глуповато.
— Права си. Голяма хуйова глава съм понякога.
Тя се замисли, че идва време, когато точно това му е нужно на човек, и едва се удържа да не го каже на глас. Едно момиче трябва да демонстрира някаква загадъчност дори когато е пияно.
Той се доближи до нея и Риккъ усети как бузата ѝ пламна, сякаш беше направен от тлеещи въглища, а тя седеше прекалено близо до огнището.
— Казват, че си отгледана от вещици — прошепна в ухото ѝ той.
Риккъ прихна и извърна поглед към Изърн-и-Файл.
— От проклети кучки може би.
— Казват, че имаш дългото око.
Риккъ си позволи да се доближи още малко и извърна наполовина лице към него.
— Вярно е. — Лицата им бяха едва на няколко инча едно от друго и пространството между тях беше нажежено като пещ. — Виждам бъдещето ти.
— И какво има там? — Тонът му беше шеговит, изпълнен с любопитство и стори ли ѝ се, с копнеж? Мътните го взели, как само ѝ се искаше да не се е заблудила.
— Проблемът с виждането на бъдещето е, че не искаш да развалиш изненадата. — Тя се изправи, залитна и се спъна в стола, но успя да се задържи на крака, като се хвана за ръба на масата. — Ела, ще ти покажа.
Хвана ръката му с намерението да го повлече към вратата, но се разсея и просто заопипва ръката. Беше мускулеста, корава под ръкава на ризата. Сякаш беше издялана от дърво.
„Пфу, ръка за чудо и приказ“ — промърмори тя под нос и го задърпа към големите врати на хамбара, които сега зееха отворени. Хората си тръгваха един по един към палатки и постели. Вечно бдителният приятел на Лео, Юранд или както там му беше името, гледаше неодобрително от мястото си до стената, но в този момент на Риккъ ѝ беше все едно за одобрението му. Видя Изърн-и-Файл, застанала пред Тръпката, вдигнала превързания си крак на едно трикрако столче.
— Ето това се казва крак — чу я да казва, сочейки към въпросния слаб, жилест, с изпъкнали по бледото бедро мускули крак. — Точно както трябва да изглежда един крак, че и повече.