— Мамка му — изграчи тя.
— Браво на момичето! — Твърдостта се беше върнала в гласа на Изърн. Лео притвори очи и въздъхна от облекчение. Осъзна, че макар гърчовете да бяха спрели, той продължаваше да я държи прикована към земята, и побърза да дръпне ръце. Видя, че пръстите му се бяха отбелязали в розово по кожата на рамото ѝ.
Изърн вече нахлузваше панталоните ѝ.
— Помогни ми да я облечем.
— Не мисля, че знам…
— Успял си да я съблечеш, нали така? Същата работа, само че на обратно.
Риккъ изпъшка, надигна се до седнало положение и се хвана за окървавената глава.
— Какво видя? — попита Изърн, докато намяташе ризата през раменете ѝ.
— Видях плешив тъкач с кесия, която никога не се опразва. — Гласът на Риккъ звучеше странно. Груб, гърлен. Сякаш не беше нейният глас и това донякъде изплаши Лео. И същевременно изостри любопитството му.
— Видях лъв… и вълк… да се бият в кръг от кръв. Биха се със зъби и нокти и вълкът надделя. — Тя се вторачи в Лео. — Вълкът надделя… но лъвът победи в двубоя. — Тя хвана ръката му и все така вторачена в лицето му, го дръпна към себе си с изненадваща сила. — Лъвът победи!
До този момент Лео беше убеден, че това са просто пълни глупости. Дългото око. Стари легенди и суеверия. Какво друго да е? Но вглеждайки се сега в очите на Риккъ — влажни, със зеници като паници, почти не беше останало сиво, зееха като черни, бездънни ями — той усети космите по тила си да настръхват и по гръбнака му премина тръпка. Изведнъж започна да се съмнява.
Или да вярва.
— Аз ли съм лъвът? — прошепна Лео.
Но тя не отговори, просто притвори очи и се свлече по гръб в сламата, а безчувствената ѝ сега ръка се отпусна и падна до нея.
— Хайде сега излизай, момче. — Изърн натика в ръцете му ризата и ботушите му.
— Аз ли съм лъвът? — попита отново, по-настоятелно той.
— Лъв ли? — Изърн се засмя с пълно гърло, докато го изтикваше навън в двора. — Магаре може би.
И тя затръшна с ритник вратата.
Без много емоции
— Баща ми има много високо мнение за теб.
Непрекъснато подозрително присвитите очи на инквизитор Тюфел се извърнаха от окъпания в слънчева светлина пейзаж пред прозореца на каретата към Савин, но тя не отговори. Да я наречеше човек сурова жена, щеше да е подценяване от колосални размери. Тя изглеждаше като издялана от кремък. Брадичката и скулите ѝ бяха остри и изпъкнали, носът ѝ — приплескан и леко изкривен на една страна, с две дълбоки бръчки над него от непрекъснатото мръщене, а тъмната ѝ, леко прошарена коса беше опъната назад до скъсване.
Савин я дари с най-непринудената си, добре обиграна усмивка, онази, на която човек просто нямаше как да устои и да не отвърне:
— А той не е хората, които си пилеят хвалбите.
Тюфел кимна едва доловимо, но не проговори. Комплиментите обикновено изтръгваха повече от някои хора и от изтезанието, а според Савин комплиментите от трета, уважавана страна бяха дори още по-ефикасни. Но Тюфел се оказа непобедима ключалка. Просто си седеше и се полюшваше леко с движението на каретата, а лицето ѝ бе все така непреодолимо като вратата на стоманен сейф.
Савин не устоя на поредното пробождане в стомаха си. Както винаги, в най-неподходящия момент цикълът ѝ беше решил да я изненада, като я навести по-рано. Тъпата болка се бе наместила в целия ѝ корем, по задната страна на бедрата ѝ и от време на време намираше остър път за отшумяване към задника ѝ. И както обикновено Савин беше напрегнала всяко мускулче по тялото си, за да изглежда непринудено спокойна, а всяка неволна гримаса от болка превръщаше в лъчезарна усмивка.
— Казвал ми е, че си израснала в Англанд — опита тя различен подход.
Най-после Тюфел проговори, но отговорът ѝ бе, меко казано, пестелив:
— Да, милейди.
Напомняше на Савин за един от двигателите на Кърнсбик — изчистен отвън, ръбат и неопрощаващ. Нито парченце излишна плът по нея, никакво украшение и със сигурност — никаква проява на чувства.
— Работила си във въглищна мина.
— Да.
И ако се съдеше по вида на дрехите ѝ, оттогава не ги беше сменила. Беше облечена в протрита риза с навити до лактите ръкави и носеше от онези противни кожени тиранти, каквито обикновено имаха работниците. Грубите ѝ панталони бяха втъкнати в боти със стегнати догоре връзки, една от които беше дръзко изтъпанена в средата на пода на каретата, побита там като кол, все едно предявяваше иск за собственост. От женственост нито следа. Беше ли срещала някога жена, полагаща по-малко грижи от нея за външния си вид? Савин направи добре прикрит, но напразен опит да премести драскащия шев на роклята си малко по-далече от влажната си подмишница. Нямаше да го признае на глас, но мамка му, така ѝ завидя, особено в тази жега.