Савин осъзна, че неволно се е извърнала на една страна, за да прикрие късото острие на кръста си. Прииска ѝ се въобще да не го беше слагала. Що за абсурдна демонстрация пред човек, чиято работа изискваше рязането на хора.
Вик седеше с изпънат напред крак. Старата болежка в тазобедрената става се обаждаше. Всяка неравност на пътя караше каретата да подскочи, а подскачането от своя страна изпращаше пронизваща болка през крака ѝ — от коляното, та чак до средата на гърба. Но проклета да е, ако тръгнеше да търси по-удобна поза, знаеше, че такава няма.
Савин дан Глокта в същото време си седеше, прехвърлила небрежно крак връз крак. Лъскавият връх на една съвършена обувка се подаваше изпод бродерията по канта на роклята ѝ, която сигурно струваше повече, отколкото цялата карета, а каретата беше от скъпите. Вик не беше виждала жена, която беше по-обсебена от външния си вид, а веднъж беше прекарала умопомрачителен половин час, наблюдавайки един от приемите на кралица Терез.
Нито косъмче от веждите на Савин, нито нишка от облеклото ѝ, нито прашинка от пудрата на лицето ѝ беше не на място. Въпреки жегата. Приличаше на порцеланова кукла, беше цяло чудо, че се движеше, говореше, дишаше като човек. Беше препасала смехотворен кинжал на кръста си, с инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка. На главата си носеше безполезна миниатюрна шапка, забодена с карфица с кристална глава. Под нея имаше гнездо от светлоруси къдрици, които само пълен глупак би взел за истинската ѝ коса. Никой нямаше такава коса. Ако имаше някаква справедливост на този свят, това щеше да е напълно абсурден вид. Но Вик знаеше, че светът е несправедлив и тя изглеждаше великолепно.
Така ли щеше да изглежда Вик, ако навремето баща ѝ не беше арестуван от инквизицията? Ако цялото му семейство не беше изпратено в Англанд? Щеше ли да седи в подобна карета с перука на главата, чиято направа сигурно бе отнела цял месец, да тупка в пода върха на прекрасната си, отвратителна обувка, да мърка самодоволно като охранена котка пред камина?
Но Вик беше научила отдавна, че „щеше“ е игра без победител. Всъщност малко игри на този свят имаха победител.
— У теб ли са бонбоните, Лисбит? — попита Савин.
Лисбит, една идея по-малко натруфена от господарката си, измъкна кутия от полирано дърво от пътната чанта. От нея лъхна на парфюм, когато тя я отвори, и под капака се появиха не повече от дузина захаросани плодчета, поставени внимателно в гнезда от намачкана хартия. Устата на Вик се напълни със слюнка. Единствено гладувалият знае как само видът на храна успява да докосне онова специално място в сърцето на човек и как това никога не изчезва с времето.
— Малко изкушение? — промърмори Савин.
Вик погледна скъпоценните бонбони, после скъпоценната усмивка на лицето ѝ. В лагерите всичко имаше цена. А също болезнено непосилна лихва. Само един поглед в очите на Савин дан Глокта — сурови, лъскави като тези на скъпа кукла — ѝ подсказа, че нямаше да намери по-безмилостен кредитор в цяла Англанд.
Беше длъжница на един Глокта и това ѝ беше предостатъчно.
— Не, благодаря.
— Разбирам те напълно. Аз също не мога да ги ям. — Савин въздъхна и постави ръка на невъзможно тънката си талия. — Чувствам се като натъпкана до пръсване наденица.
Не беше подигравка. И на двете им беше ясно, че Савин имаше повече маниери, пари и красота в едно кичурче от перуката си, отколкото Вик в цялото си тяло и всичко, което притежаваше. Седеше удобно на невидима възглавничка от власт и привилегии. Можеше да купи и продаде Вик, когато и както си поискаше.
Савин поднесе кутията на Талоу:
— Ами ти, млади човече?
Бузите му пламнаха. Все едно богиня беше слязла от небесата, за да му поднесе безценния дар на вечния живот.
— Аз… — погледът му се стрелна към Вик. — Може ли да си взема?
— Щом лейди Савин казва, че можеш, значи можеш.
Усмивката на Савин стана по-широка от всякога:
— Вземи си.
Той посегна с трепереща ръка, извади един от бонбоните от изисканата хартия и го зяпна.
— Този бонбон сигурно струва повече от обувките ти — каза Вик.
Талоу вдигна крак и езикът на мръсната му, висока до глезена обувка провисна като този на прежадняло куче.
— Не струват нищо. Свалих ги от един умрял. — Той лапна бонбона. — Ооо. — Очите му се ококориха. — Ооо. — Затвори ги, задъвка и сякаш се разля на седалката на каретата.
— Хубав ли е? — попита Лисбит.
— Като слънчева светлина в устата — смотолеви момчето.
— Редно е да кажеш благодаря.
— Няма нищо — каза Савин. Прикри го добре, но Вик забеляза как лицето ѝ потрепна от раздразнение. Тя ѝ поднесе отново кутията. — Сигурна ли си?