— Не, благодаря — отвърна Вик. — Но много мило от ваша страна.
— Съмнявам се, че всички ще се съгласят с това.
— Ако всички бяха на едно мнение, аз щях да съм без работа. — Вик се постара да не покаже, че я боли, докато прибра крака си, после свали прозореца. — Спри! — извика тя на кочияша. — Оттук продължаваме пеша.
— Самата истина, човек просто трябва да внимава в чия компания ще бъде видян. — Савин ококори насреща ѝ очи, докато каретата постепенно забави и накрая спря напълно. — Майка ми непрекъснато повтаря, че репутацията на една дама е всичко на този свят. Каква ирония. Нейната е в окаяно състояние.
— Понякога не цениш нещо, докато не го изгубиш — промърмори Вик.
Валбек беше сгушен зад хълмовете на север оттук. Не се виждаше от мястото на калния път, на което Вик скочи от каретата, но димът от хилядите комини, който беше надвиснал като мръсно петно в небето, го издаваше. Стори ли ѝ се, или можеше и да го подуши? Това едва доловимо дращене в гърлото?
— Това ли е всичкият ви багаж? — попита Савин, докато Талоу сваляше мърлявите им мешки от камарата от кутии и сандъци на покрива на каретата.
— Пътуваме с малко вещи — отвърна Вик, навлече опърпаното си палто и прегърби рамене, както подхождаше на собствениците на подобни палта.
— Завиждам ти. Понякога ми се струва, че не мога да изляза от вкъщи без една дузина сандъци и стойка за шапки.
— Богатството е непосилен товар, а?
— И представа си нямаш — каза Савин, докато Лисбит затваряше врата на каретата.
— Благодаря за бонбона, милейди — изграчи Талоу.
— Оо, такива добри маниери заслужават награда. — Савин хвърли кутията през прозореца.
Талоу ахна от изненада, подметна я нагоре в нескопосан опит да я хване, после пак и пак, но накрая успя да я удържи и я притисна към гърдите си.
— Не знам какво да кажа — изпъшка той.
Савин се усмихна — широка, искрена, пълна с блестящи като перли зъби:
— В такъв случай мълчанието е най-доброто решение. — Савин докосна с ветрилото периферията на съвършената си шапчица. — Наслука.
Ветрилото щракна, камшикът на кочияша изплющя и каретата се понесе към Валбек. Талоу я изпроводи с мълчалив поглед, засенчил очи срещу яркото слънце. Вик разпусна косата си, зарови ръце в канавката и се постара калната вода да омаже добре косата чак до корените.
— Трябва ли наистина да правиш това? — попита я Талоу.
— Отиваме при отчаяните, момче — отвърна тя, оформяйки всяка дума с типичното работническо ръмжене. — Трябва да имаш вид. — И тя се пресегна и омаза бузата му с кал.
Каретата изчезна от поглед зад дърветата в далечината и той все още притиснал до гърдите си кутията, въздъхна дълбоко.
— Никога не съм срещал друга като нея — прошепна той.
— Не си. — Вик плесна няколко пъти бедрото на скования си от седенето крак и се изхрачи на пътя. После щракна с пръсти на Талоу. — Я дай един от тия бонбони.
С приятели като тези
Жилището на Валимир, високо горе на хълма при тези на останалите знатни жители на Валбек, представляваше идеален пример за комбинацията от много пари и пълна липса на вкус. Всичко в него — от мебелите до приборите за хранене, включително и най-вече гостите му — беше тежко и масивно, натруфено и лъщящо. Роклята на домакинята представляваше груба грешка в лилаво, завесите на трапезарията — безпощадно за очите тюркоазено, а супата — зловещо жълто. Точно с цвета на пикня, а и на вкус не беше много различна.
— Не съм виждала такава горещина! — кудкудякаше домакинята и вееше ли, вееше енергично с ветрилото си.
— Смазваща горещина. — Началник Ризно, главата на инквизицията във Валбек, попиваше влагата от тлъстите си бузи, но тя моментално избиваше наново. — Дори за сезона.
Не помагаше това, че цикълът на Савин беше в пълна сила, първият му ден се оказа изключително брутален. Гащи като бойно поле, както казваше изтънчено майка ѝ. Въпреки надипленото на три дебели пласта парче плат нямаше да се учуди, ако оставеше огромно кърваво петно по безвкусната тапицерия на един от столовете на Валимир. Нейният безценен принос към вечеринката, за която ще се говори с години. Тя потисна един особено противен бодеж в корема, остави натруфената лъжица и избута напред чинията със супа.
— Не сте ли гладна, лейди Савин? — Полковник Валимир занаднича откъм челното място на масата.
— Всичко е ужасно вкусно, но за беда, не съм първа младост, трябва да внимавам много за фигурата си.