— Значи… във Валбек няма Трошачи?
Всички лица се извърнаха като едно към Савин. Настана гробна тишина. Никой не помръдваше, само противните малки желета се поклащаха.
— Само преди няколко седмици в Адуа беше осуетен план за взривяването на леярна с помощта на гуркулски огън — продължи тя. Госпожа Сириск притисна длан към гърдите си и зяпна с широко отворена уста. Не толкова от страх от чутото, както изглеждаше, колкото от почти плътска възбуда при мисълта, че ще може да сподели това в социалния си кръг още на следващия ден. Савин ѝ намигна съучастнически. — Имам малко връзки в инквизицията.
— Ами — изръмжа Валимир, привидно възмутен. Май беше от мъжете, които лесно се възмущаваха всеки път, когато жена си отвореше устата. — Тук, във Валбек, нямаме такива неприятности.
— Никакви — побърза да натърти Ризно и избърса прясно избилите капки пот от челото си. Беше повече от очевидно, че криеше нещо. — Тук няма Трошачи, няма Подпалвачи…
— Подпалвачи? — попита Савин.
Валимир и съпругата му размениха нервни погледи.
— По-голяма паплач и от Трошачите — отвърна неохотно домакинът. — Ненормалници, фанатици, наслаждават се на разрухата. Трошачите искат да… — Устните му се изкривиха от погнуса. — Да променят реда в Съюза. Подпалвачите просто искат да го унищожат.
— Дори и да вярвате, че подобни чудовища наистина съществуват, няма да ги откриете тук — каза Ризно. — Работниците във Валбек не се оплакват.
— От опит знам, че тъкачите понякога успяват да изтъкат огромни недоволства дори от най-тънкото и късо влакно — каза Савин. — А във Валбек живеят огромен брой работници. Възможно ли е град да се разрасне толкова бързо и пак да е без никакви проблеми?
Лорд Пармалт подскочи и отвори очи. Най-вероятно в резултат от лакътя на госпожа Валимир в ребрата му.
— Огромни стъпки са направени, лейди Савин. Отчасти благодарение на щедрия принос на банкова къща „Валинт и Балк“. Наскоро откриха клон в града. — Той се отърси от съня, но миг по-късно отново се унасяше. — Трябва да посетите… новия център на града…
— Нови улици — каза Валимир.
— Улици за пример — добави Ризно.
— Със затворени канали — добави кметът в отчаян опит да победи съня. — С течаща вода във всяка къща и всякакви… нововъведения…
— В Гуркул строят храмове — отбеляза Савин, — в Стирия — дворци. А ние строим канали. — Около масата се понесе учтив смях. Тя вдигна поглед към прислужницата, която с огромна съсредоточеност наместваше пред нея чинийка с желе. — Би ли ми казала името си, миличка?
Момичето замига на парцали, погледна към госпожа Валимир, после се изчерви и прибра един кичур коса зад ухото си.
— Мей, милейди. Мей Брод.
— Кажи ми, Мей, харесва ли ти Валбек?
— Бива, милейди. Все още… свиквам с въздуха.
— Въздухът е доста неприятен далеч от хълма. По-лош и от този в Адуа.
Мей преглътна:
— Така се говори, милейди.
— Не се тревожи, можеш да говориш откровено — каза ѝ Савин. — Настоявам. Няма смисъл от говореното, ако не е откровено, права ли съм?
— Ами… семейството ми сега има прилично жилище на склона на хълма. И сме много благодарни за него.
— Ами старият град?
Мей се покашля сконфузено.
— Първоначално живеехме там, след като пристигнахме. Старият град е пренаселен, ако позволите да кажа така. Семейства от по шест души са в една изба.
— Шестима в една изба? — Савин погледна към Валимир и той направи измъчена гримаса.
— Има много влага, тече вода по стените. Децата играят в отворени канавки по улиците, в алеите се гледат прасета, а водата от помпите не е чиста. — Момичето се разпали и заръкомаха. — Всеки ден пристигат повече хора, а работата не стига, цените на всичко са високи…
Пръстите на момичето закачиха чашата на Савин и тя се разклати, но Савин стрелна ръка и я хвана, преди да е паднала.
Прислужницата зяпна ужасена:
— Аз… аз съжалявам, толкова съжа…
— Нищо не е станало. Много ти благодаря. Сега можеш да си вървиш.
— Глупаво, своенравно момиче — изсъска госпожа Валимир в момента, в който прислужницата затвори зад себе си полираната врата на трапезарията, и замаха гневно с ветрилото си.
— О, глупости — каза Савин. — Беше изцяло по моя вина.
— Непохватни ръце и развързан език. Още на сутринта ще я изхвърля.
— Предпочитам да не го правите. — Тонът на Савин стана леденостуден.
Госпожа Валимир се наежи:
— Моля за извинение, лейди Савин, но в моята къща…
— Прекрасна къща, в която е чест да гостувам. Но аз поисках от нея да говори откровено. Не искам да бъде наказана за това. — Болката в корема на Савин беше изчерпила търпението ѝ. Тя остави за момент дежурната усмивка настрана и погледна полковник Валимир в очите. — Моля, не ме карайте да настоявам. Не и по време на такава чудесна вечеря. Ако аз бях наказвана всеки път, когато говоря откровено с този или онзи инвеститор, нямаше да успея да ви направя толкова богати.