Настъпи мълчание, после Ризно се наведе и постави дебелата си, потна длан върху тази на Савин. Усещането беше, сякаш някой изсипа лепкаво тесто върху пръстите ѝ.
— Лейди Савин, лично ви уверявам, работниците са доволни, няма нищо, за което да се тревожите.
За негов най-лош късмет покровителствените му излияния съвпаднаха с особено остър спазъм в корема на Савин, все едно някой стисна червата ѝ в юмрук и ги усука. И тя се наведе към него, прикри с шепа устата си, за да не чуе никой от останалите какво казва, и прошепна в ухото му:
— Докосни ме още веднъж и ще те наръгам с вилицата си. В шибаната ти свинска шия. Ясна ли съм?
Началникът преглътна тежко и дръпна внимателно ръка.
— Казвате, че работата в тъкачницата върви добре? — обърна се тя отново към Валимир.
— Така е.
— В такъв случай много бих искала да прегледам книгите. Така обичам положителните резултати.
Лицето на Валимир потрепна отново:
— Ще поръчам да ви ги донесат.
— По-добре аз да отида при тях. Дошла съм толкова отдалеч, трябва на всяка цена да видя с очите си всичките подобрения, за които ми разказахте.
— Лично посещение… — Лицето на Валимир се изкриви в болезнена гримаса.
Ризно се притече на помощ:
— Може би идеята не е от най…
— Дори няма да забележите, че съм там. — Колкото повече искаха да не ходи, толкова по-убедена бе Савин, че трябва да отиде. — Нищо не може да се мери с личното отношение и работата лице в лице. — И тя взе прекалено дългата лъжичка, гребна от желето и го изсмука шумно с изписана на лицето наслада.
— Моите комплименти, госпожо Валимир, такова прекрасно желе. — Желето беше направо отвратително. Може би най-противното нещо, което беше вкусвала. Изчака поредния спазъм в корема ѝ да отмине, и дари компанията с най-очарователната си усмивка. — На всяка цена трябва да дадете рецептата на прислужницата ми.
Потъващи кораби
Ядоха в необичайно скъпата гостилница с покрити с дебел слой сажди прозорци и една идея по-чисти от тях чинии. Талоу погълна лакомо месото и соса, после седя и гледа в чинията на Вик, докато тя ядеше, и почти проточи лиги като прегладняло куче. Не ѝ допадаше да яде с тези големи, вторачени в чинията ѝ очи, но въпреки това не се разбърза. Още един придобит в лагерите навик. Придобит от недоимък навик.
Наслаждаваш ли се на всяка хапка бавно, спокойно, имаш чувството, че си ял повече.
Бяха изчакали да се спусне здрач, преди да влязат в града, въпреки че с пушека над Валбек вечерта не беше по-тъмна от деня, просто стана по-горещо. Залезът приличаше на разтопен метал зад новите комини, които строяха в западната част на града. Тръгнаха по тесните улички, гъмжащи от плъпналите по тях като плъхове из бунище хора, и питаха със заобикалки, надявайки се да изкопчат някаква информация къде се събираха Трошачите.
Вик беше преговорила историята си сигурно сто пъти. Бяха преговорили и тази на Талоу. Повтаряха ги отново и отново, докато не им бяха станали като втора кожа, по-удобна и от истинската. Имаше готов отговор на всеки въпрос, история за всяко съмнение и извинения, които я правеха да изглежда добре, но не чак толкова добре. Единственото, за което не беше готова, се оказа това, което първо откри.
— Трошачите ли? — каза момчето курва, без дори да си прави труда да понижава глас. — Ще ги откриете в оная задна алея на улица „Рамнард“. — То се обърна към едно момиче курва, заето да намества презрамката на роклята си върху осеяно с белези от шарка рамо. — Как се казваше тая алея, дето се събират Трошачите?
— Не знаех, че има име — отвърна то и продължи да се усмихва на минувачите в опит да привлече клиентела.
Така небрежно говореха, просто така, все едно Трошачите бяха клуб на любителите на бродерията, а не тълпа престъпници, тръгнали да рушат устоите на обществото. Дъртата клечка беше нарекъл началник Ризно дебелак със склонност към безразсъдство, без капка въображение, но лоялен до гроб. От факта колко свободно се говореше по улиците за държавна измяна, Вик стигна до извода, че началникът беше изпуснал Валбек извън контрол.