Курвите ги насочиха с кимане към един самодоволно нахилен сводник. След кратък пазарлък сводникът ги насочи към еднорък просяк. Няколко къса в купичката му и просякът ги прати при останал без работа ковач, който продаваше кибрит от сергия на колела. Ковачът посочи с кимане към склад в дъното на една алея. Пред вратата стоеше едър мъж. Светлината от прозорците се отразяваше в очилата му, които изглеждаха миниатюрни на фона на масивното му лице.
Трябваше ѝ само поглед, за да прецени, че този щеше да ѝ представлява проблем. Дори само заради размера му, беше една глава и повече по-висок от нея, а протритото му палто беше изпънато по масивните му рамене. Но не беше само това, начинът, по който я погледна, когато я видя да приближава, я накара да се замисли. Имаше почти гузен вид. Нищо общо с напереността на човек, който се мисли за най-големия бабаит. Този тук излъчваше вина точно като онези, които бяха наистина опасни.
Вик познаваше това излъчване от огледалото в най-лошите си дни.
И ако всичко дотук не беше достатъчно, идваше ред на татуировката на опакото на ръката му. Забеляза я, преди той да успее да прибере ръката нагоре в ръкава на палтото. Светкавица и секира накръст върху фон от разбити градски порти. И сини звезди по кокалчетата на юмрука. И по четирите кокалчета. Стълбар значи. Те бяха първите, които тръгваха нагоре по стените при обсада. Или бяха най-отпред в щурмова група срещу портите. И този тук беше оцелял в пет такива, за да заслужи татуировката и привилегията да разказва за старите времена. Или по-вероятно никога повече да не говори за тях.
Беше ѝ останал навик от лагерите: първото, което правеше при среща с непознат, бе да прецени как ще го свали на земята, ако се наложи. Не работеше при всички. Този тук беше от хората, които просто гледаш да са на твоя страна. А ако това не беше възможно, тогава бягаш колкото по-бързо и колкото по-надалеч можеш. Нещо не беше наред с този склад, имаше чувството, че влиза в капан. От друга страна, на нея и бездруго всичко ѝ изглеждаше като заложен на пътя ѝ капан. Но в това нямаше нищо лошо, в момента, в който се почувстваш в безопасност и свалиш гарда, това обикновено е последната ти грешка.
— Аз съм Вик. Това е Талоу. — Трошачите се придържаха към малки имена в повечето случаи.
Едрият ги огледа внимателно. Пълните му с вина очи изглеждаха мънички заради стъклата.
— Аз съм Гунар.
— Идваме от Адуа. — Вик се доближи до него. — Бяхме приятели с Колем Сибалт.
— Хубаво. — Той изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото подозрителен, сякаш нищо от това не му влизаше в работа. — Радвам се за вас.
— Не са ли те сложили да пазиш на вратата?
— Просто излязох да взема малко чист въздух. Вътре е доста горещо. — Той задърпа яката си. — Пък и тази жена, Съдийката, ме кара да… — Той спря с отворена уста, сякаш не беше сигурен какво точно му причиняваше въпросната съдийка. — Е, не мога да кажа, че съм доволен от нещата такива, каквито са. Нямаше да съм тук иначе. Но не виждам как тя ще оправи света.
Вик се наведе отново към него и понижи глас:
— Не ви ли е страх от инквизицията?
— Да си призная, мен лично да, но никого от останалите не го е грижа. — И той открехна вратата с татуираната ръка и им направи път да минат покрай него.
Вик не бе от разговорливите, но това беше умишлено и по нейно желание. Да изгуби дар слово, бе рядко срещано явление. Но сега, прекрачвайки прага на склада, единственото, което успя да каже, бе „мамка му“.
— Ъхъ. — Очите на Талоу бяха станали още по-големи. — Мамка му.
Вътре имаше сигурно над петстотин души. Беше горещо като в пещ, шумно като в кланица, миришеше на стар катран, некъпани тела и гняв, ужасно много гняв. Оскъдната светлина идваше от факли, чиито огньове придаваха умопомрачителен вид на обстановката. На една от стените висеше огромен транспарант от съшити чаршафи, на който бяха грубо наклепани думите „Сега или никога“.
Няколко хлапета се бяха покатерили и седяха, провесили крака от гредите на покрива. За момент на Вик ѝ се стори, че на тях висяха обесени, но тогава видя, че бяха сламени чучела с изрисувани на тях лица. Кралят и кралицата с нахлупени на очите дървени корони. Дебелият лорд канцлер Городетс, кривият архилектор Глокта. За плешивото, с дълъг прът в ръка чучело предположи, че трябваше да е Баяз, първият магус. Цялото управление на страната. Такава открита подигравка.
Бяха докарали дървен фургон, който да служи за сцена, и от него някаква жена даваше воля на актьорските си умения в нещо, наподобяващо театрална постановка. Едната ѝ тънка ръка стискаше здраво металния парапет, а другата раздираше отривисто въздуха.