Съдийката, предположи Вик, определено имаше вкус за драма. Беше сложила стар, надран кожен нагръдник с ръждиви нитове върху опърпана червена рокля, която някога сигурно бе била сватбената рокля на някоя благородничка. Главата ѝ представляваше гнездо от сплетена, навита и щръкнала във всички посоки огненочервена коса. Очите ѝ, изхвръкнали заплашително от ъгловатото ѝ, покрито с червени петна лице, бяха черни, празни и хлътнали, отразяваха светлината на факлите и изглеждаха така, сякаш горяха, приличаше на череп с огнени очи.
— Времето за приказки свърши! — изкрещя дивашки тя. Гласът ѝ беше толкова пронизителен, че Вик не се сдържа да не притвори очи и изкриви лице в гримаса. — Нищо никога не е било постигнато с приказки… — Съдийката направи драматична пауза. — Което не може да се постигне с огън!
— Запали ги! — извика някой.
— Запали фабриките!
— Запали собствениците!
— Пали наред! — изкрещя едно от хлапетата на гредите на покрива така въодушевено, че насмалко не падна.
— Пали! Пали! Пали! — Започна да скандира тълпата. Вдигнаха се юмруци. Множество сини татуировки по ръцете. Точно като онези на бунтовниците в Старикланд. Предателски девизи, гордо изложени на показ. Имаше и оръжия, подскачаха над главите в такт със скандирането. Не бяха просто работни инструменти и сечива. Имаше копия и пики, мечове, поне един арбалет. Военни оръжия, предназначени за убиване.
— Какво ти казах? — Мъжът, наречен Гунар, стоеше до нея и клатеше неразбиращо глава, докато Съдийката крачеше по сцената, размахваше ръце и надъхваше тълпата.
— Ако знаех, че е такова официално събитие — промърмори Вик, — щях да си сложа роклята.
Винаги беше готова с остроумен коментар, когато се наложеше, но истината бе, че тази гледка я свари напълно неподготвена.
Беше очаквала Трошачите във Валбек да са една дузина съсипани от работа глупаци като Гризе, сбутани в някой килер, спорещи с какъв цвят да изпишат на стената „Нов свят“, който никога нямаше да дойде. Вместо това откри въоръжена, организирана многобройна тълпа, която открито призоваваше на бунт. Не беше в свои води, не беше свикнала да не е и мислите ѝ препускаха трескаво в опит да осмисли видяното.
— Чакай малко! — Един възрастен мъж се покачи на фургона и застана до Съдийката. — Чакай!
— Това е Малмър — прошепна в ухото на Вик Гунар. — Свестен човек е.
Беше пълната противоположност на Съдийката. Едър, стабилен, облечен в невзрачни работнически дрехи, със сбръчкано от години тежък труд лице, посивяла, изтъняла коса — ледено спокойствие срещу нейния пламенен жар.
— Ще намерите колкото искате хора, готови да палят и рушат — обърна се той към тълпата. — Трудното е да намериш хора, които после да строят върху пепелищата.
Съдийката скръсти ръце на изстрадалия кожен нагръдник и го изгледа надменно, но тълпата се укроти и зачака да чуе повече.
— Всички тук са дошли, защото не им харесва как стоят нещата в днешно време — продължи той. — Че какво да им харесваш? — Гунар изръмжа и кимна одобрително. — Роден съм в този град. Цял живот съм живял тук. Мислите ли, че ми харесва в какво се е превърнал? Мислите ли, че ми харесват боклуците по реката, мръсотията до коляно по улиците? — С всяко следващо изречение гласът му се усилваше, а с него и недоволното ръмжене на тълпата. — Мислите ли, че ми харесва да гледам честни хора да губят работата си, защото така му скимнало на някакво привилегировано копеле? Да ни лишават от права, за да лапат още повече? Свестни хора, третирани като животни?
— Да им го начукам на собствениците! — изкрещя пронизително Съдийката и тълпата избухна.
— Тук има мъже, които тъкат мили платно на ден, а не могат да си позволят здрава риза на гърба си! Жени, чиято най-съкровена амбиция стига едва дотам да излъжат инспектора във фабриката, че синът им е достатъчно голям, за да започне работа! Колко ръце с липсващи пръсти има тук? А, колко ръце?
— Хората вдигнаха чуканите на отрязани ръце, осакатени длани, патерици. Ветерани, но не от война, а от безкрайно дълги смени край машините. — На по-малко от миля от дворците там горе, на хълма, хората умират от глад! Момчета не могат да си поемат дъх заради възпалените си дробове! Момичета, принудени да заработват допълнително по гръб само защото господарят им е хвърлил око! Знаете за каква работа говоря!
— Да им го начукам на собствениците! — изкрещя отново Съдийката и тълпата изрева още по-гръмогласно.
— Ще има отплата! — Малмър стисна юмруци и изгледа навъсено тълпата. Сдържаният му гняв разтревожи Вик повече от пламенната ярост на Съдийката. — Това ви го обещавам. Но не трябва да избързваме. Трябва да планираме. Когато пролеем кръв — а кръв ще се пролее, помнете ми думата — трябва да сме сигурни, че ще си струва онова, което ще получим в отплата.