— Да! — изкрещя Съдийката, Малмър кимна одобрително, размахаха се оръжия.
Ризно вдигна ръка и въдвори тишина.
— Ще завземем Валбек! Но не за да го запалим, — той поклати укорително пръст към Съдийката и тя се изплези престорено — а за да го освободим. Да го върнем обратно на хората. Да послужи за пример на целия Съюз. — Тълпата изрева възторжено.
— Де да беше така лесно — поклати бавно глава Гунар. — Съмнявам се, че ще стане.
— Така е, няма. — Тя сграбчи с такава сила ръката на Талоу, че момчето изкриви от болка лице, докато го влачеше към стената.
— Тръгваш незабавно, ясно? — изсъска му тя в ухото. — Връщаш се в Адуа.
— Но…
Тя натика кесията с парите в ръката му.
— Колкото можеш по-бързо. Отиваш при началника ми. Знаеш кого имам предвид. Кажи му какво видя тук. Кажи му… — Тя се огледа подозрително, но тълпата беше прекалено заета да аплодира проклетата реч на Ризно, за да ѝ обърне внимание.
— Кажи му кой е Тъкача. Разчитам на теб да свършиш работата.
Тя пусна ръката му, но той не помръдна от място, просто я погледна с тези големи очи, така подобни на тези на брат ѝ.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Някой трябва да остане и оправи тая бъркотия. Тръгвай. — Тя го обърна и го блъсна към вратата.
Искаше ѝ се да го последва. Ужасно много. Но първо трябваше да стигне до върха на хълма, да намери Савин дан Глокта, може би още имаше време да изпрати предупреждение…
— А това трябва да е Виктарин дан Тюфел! — Тя замръзна на място при този така необичаен за мястото изтънчен глас. — Чух, че сте във Валбек. — Ризно вървеше към нея през тълпата, усмихваше се и бършеше потта от челото си. Съдийката и Малмър го следваха от двете му страни.
Обзе я странно чувство, когато дузина сурови очи се извърнаха към нея. Същото като онзи ден в мините, в тъмното, когато се удави сестра ѝ. Когато изсъска на останалите да мълчат, и тогава чу шума на прииждащата отдалече вода.
Спипаха я. Свършено е с нея.
Ризно поклати един дебел пръст насреща ѝ:
— Колем Сибалт ми е разказвал всичко за теб.
Сърцето ѝ биеше лудо, едва успяваше да си поеме дъх. Не виждаше дори. Децата бяха свалили чучелото на Баяз и го налагаха със собствения му жезъл. Не можа да повярва колко спокоен беше гласът ѝ. Сякаш някой друг говореше, не тя. Някой, който знаеше какво прави.
— Хубави неща, надявам се.
— Само хубави неща. Каза, че си жена с кораво сърце и хладен ум. Че не познава друга по-отдадена на каузата. Жена, която ще запази хладнокръвие дори на потъващ кораб. — Ризно пристъпи към нея и я обгърна в задушаваща прегръдка. Вик не помръдна, просто стоя, настръхнала, с избила по гърба ѝ студена пот. — Колем Сибалт беше скъп приятел. Всеки негов приятел е и мой приятел.
Съдийката я зяпаше с тъмните си, празни очи, килнала подозрително глава на една страна. Вик не можа да прецени дали беше отлична актриса, или наистина беше напълно побъркана.
— Нямам ѝ доверие на тая — изръмжа тя.
— Ти на никого нямаш доверие — изсумтя Малмър.
— И при все това хората не спират да ме разочароват.
Ризно постави ръце на раменете на Вик.
— Идваш точно навреме, сестро.
— Защо? — попита Вик. — На потъващ кораб ли сме?
— В никакъв случай — инквизиторът революционер постави ръка на раменете ѝ. — Намираме се на борда на кораб, потеглящ към брегове на просперитет, равенство и свобода! Кораб напът към Голямата промяна! Но пътуването няма да е леко. Утре по обяд ще навлезем в буря. Да, приятели! — Той се обърна към множеството в склада и вдигна победоносно ръце. — Утре е денят!
Трошачи и Подпалвачи избухнаха в бурни аплодисменти.
Добре дошла в бъдещето
Шиповете по върха на оградата биха подхождали повече на затвор, отколкото на фабрика, и Савин изпита неудобство, прекрачвайки прага на обкованите с желязо порти. Месечната ѝ агония се беше уталожила до обичайната тъпа болка, но смазващата горещина беше по-ужасна от вчера, а неспокойството ѝ се усилваше с всяка следваща минута по пътя през Валбек, от върха на хълма, по мрачните, странно безлюдни и необичайно притихнали улички към реката.
Трите халета представляваха невзрачни постройки от покрити със сажди голи тухлени стени с много малко прозорци. Дори през дебелите подметки на ботите, които беше избрала за посещението, Савин усещаше как павираният под вибрираше от огромните машини в халетата. Из двора ходеха намусени мъже, товареха и разтоварваха фургони. Бяха облечени целите в сиво, дори кожата им сивееше, извръщаха груби погледи и зяпаха новодошлите без капка срам. Савин удържа погледа на един и той се изплю по възможно най-демонстративния начин. Нещо ѝ напомни за хладния прием, на който се радваше кралица Терез при редките си публични прояви сред простолюдието. Поне никой не крещеше по нея „Стириянска курва!“. Подозираше обаче, че причината бе просто че не е от Стирия.