— Работниците не изглеждат много очаровани от посещението ми — промърмори тя.
Валимир прихна възмутено:
— Де да имаше начин да зарадваш работник, досега да съм го открил. Работата с войници беше значително по-лека.
— Възможно е да поддържаш сърдечни отношения с конкурент, но почти никога със служител. — Савин хвърли поглед през рамо към десетимата тежко въоръжени телохранители, които в този момент влизаха през портите, поставили готови за действие ръце по дръжките на оръжията си. Не ѝ подейства успокояващо да види тежковъоръжени мъже да изглеждат по-притеснени от нея. — Необходима ли е така набиваща се на очи стража?
— Просто предохранителна мярка — отвърна Валимир и поведе нея, Лисбит и останалата част от групата през двора. — Началник Ризно дори предложи една дузина практици да не се отделят от вас през цялото време.
— Това ми се струва… малко пресилено. — Дори за дъщерята на най-мразения човек в цялото кралство.
— Аз прецених, че присъствието им само ще нагнети обстановката. За да повиша производителността на тъкачницата, някои… мерки за увеличаване на ефикасността бяха неизбежни. Удължено работно време, по-кратки почивки. Орязване на бюджета за храна и настаняване. Наказания за говорене и подсвиркване по време на работа.
Савин закима одобрително:
— Разумни икономии.
— Да, но неколцина от старите работници се сдружиха и се опълчиха. Наложи се да бъдат освободени. Стигна се до насилие. Наложи се да забраня всякакви организирани срещи на работници, от друга страна, това не беше кой знае какъв проблем след кралския декрет срещу събиранията. — Всъщност законът беше прокаран от бащата на Савин, тя лично беше взела участие в съставянето му. — В допълнение, новите методи, приложени в третото хале, доведоха до… — Валимир погледна към най-новата от постройките, по-дълга, по-ниска и с още по-тесни прозорци и вече оцапани стени. — Силно негодувание.
— Аз лично намирам, че колкото по-ефективни са мерките, толкова по-силно е негодуванието от тях. Да започнем оттам може би?
Валимир направи измъчена физиономия:
— Не мисля, че ще се чувствате… удобно вътре. Ужасно шумно е. Много горещо. Не е място за дама като вас.
— О, хайде, полковник — каза Савин и се насочи към новото хале, — от страната на майка ми съм замесена с коравото тесто на простолюдието.
— Знам това. Познавах вуйчо ви.
— Лорд маршал Уест? — Беше умрял преди раждането на Савин, но майка ѝ понякога говореше за него. Ако се броеше разнеженото хленчене, с което хората обикновено споменаваха мимоходом отдавна погребани роднини.
— Всъщност веднъж ме предизвика на дуел.
— Нима? — Любопитството ѝ се изостри от този очевидно откровен спомен на полковника. — Защо?
— Прибързани приказки от моя страна, за които често съжалявам. Напомняте ми за него донякъде. Беше много целеустремен мъж. Изключително надежден. — Валимир ѝ хвърли поглед, докато изваждаше ключ от джоба си, после отключи вратата. — Понякога ме плашеше до смърт. — Когато отвори вратата, досега проглушеното бучене премина в мощен рев.
Вътре сякаш всичко се тресеше от гнева на машините. Ремъци и колани плющяха, зъбчатите колела трещяха, совалките тракаха, металът ръмжеше и стенеше от напрежение. Подът на халето беше вкопан в земята и когато влязоха, се озоваха на висок балкон. Савин пристъпи към парапета и погледна надолу към работниците. Дали заради височината, но нещо не беше наред. Зачуди се дали не я лъжеха очите.
Не.
— Те са деца. — Тя се постара тонът ѝ да не издаде никаква емоция, когато изговаряше думите. Част от децата стояха в дълги редици покрай становете, други притичваха покрай машините, трети намотаваха макари с прежда, по-високи от тях, четвърти превиваха гърбове под дебели топове готово платно. Деца, стотици деца.
— Ако Валбек има нещо в излишък — провикна се в ухото ѝ Валимир, — това са осиротели и изоставени деца. Бездомници и просяци, в тежест на държавата. Тук поне им даваме някакво смислено занимание. — Той се усмихна мрачно. — Добре дошли… в бъдещето.
В един ъгъл на халето имаше рафтове, пет-шест нива над пода, с плъзгащи се стълби, но по тях имаше само някакви надиплени парцали. В следващия момент пред очите на Савин от един изпълзя малко момиченце с чорлава коса. Това бяха спалните им постели. Те живееха тук. Миризмата беше главозамайваща, жегата смазваща, шумът оглушителен, а комбинацията от трите — умопомрачителна.