Тереса бе престанала да се чуди на многото странности на Терез и просто потвърди:
— Да.
Терез извади лист хартия от чекмеджето и ѝ го подаде:
— Обади се на този.
Тереса прочете писмото от Макс Хансен; беше дал мобилен и стационарен номер.
— Какво да му кажа? — попита.
— Искам да се запиша на празен диск. С моя глас. От онези, в които можеш да се оглеждаш.
— Той пише, че иска да се срещнете. Да обсъдите нещата.
— Ще се срещнем. Утре. Ти ще дойдеш. После ще запиша диск.
Тереса прочете писмото още веднъж. Доколкото разбираше, това беше от писмата, които всяко момче и момиче с музикални амбиции мечтае да получи. А пък датата беше от преди десет дни.
— Май получаваш много такива писма, а?
— Получих едно писмо. Това.
Тереса погледна двата кратки реда с цифри и се помъчи да измисли какво ще каже, след като се свърже. Беше твърде странно.
— Сериозно ли никога не си ползвала телефон? Нали не се бъзикаш?
— Не се бъзикам.
Тереса събра сили, вдигна слушалката и набра номера на стационарния телефон. Докато слушаше сигнала свободно, още веднъж прегледа писмото. С изключение на комплиментите за таланта на Терез, звучеше доста делово. Тереса изправи гръб, сякаш за да изглежда по-голяма и по-сигурна в себе си, отколкото се чувстваше. От слушалката прозвуча глас:
— Макс Хансен слуша.
Тя се прокашля по-дълбоко от необходимото и заговори:
— Добър вечер. Обаждам се… от името на Тура Ларшон. Тя ме помоли да ви предам, че желае да се срещнете.
Последва няколкосекундна тишина. Накрая Макс Хансен попита:
— Това някаква шега ли е?
— Не. Тура Ларшон иска да се видите утре. Сутринта.
Тереса се сети за влака си в един часа и бързо добави:
— В десет часа. Кажете къде.
— Ама това е… защо Тура сама не ми се обади?
— Тя не си пада по телефоните.
— Аха, така ли било. А можеш ли да ми дадеш една смислена причина да ти вярвам?
Терес вдигна слушалката във въздуха и прошепна на Терез:
— Пей. Изпей нещо.
Без да се поколебае и за миг, Терез запя стихотворението на Тереса. Акапелно звучеше още по-красиво, направо невероятно. Тереса доближи слушалката до ухото си и повтори:
— Кажете къде.
От другата страна се чу шумолене на хартия, стържене на химикалка. И накрая гласът на Макс Хансен:
— Хотел „Дипломат“ на „Страндвеген“, знаеш ли… тя знае ли къде се намира?
— Да — излъга Тереса; разчиташе на интернет.
— Питайте за мен на рецепцията — продължи Макс Хансен. — В десет часа. Чакам с нетърпение. Наистина.
Гласът на Макс Хансен прозвуча различно. Ако в началото на разговора беше резервиран, сега пък стана твърде интимен, сякаш искаше да пропълзи през телефонната слушалка и да зашепне право в ухото на Тереса. Казаха си довиждане и Тереса се просна обратно на дивана.
В какво се забърках, по дяволите?
Все едно участваше в шпионска история. Среща в хотел, кратки съобщения, кодирани телефонни разговори. Тя нямаше никакъв контрол над ситуацията и не беше сигурна дали го намира за неприятно или за вълнуващо. Отново ѝ се отвори възможност да направи нещо ново, да бъде някой друг. Някой, който може да се справи със ситуацията. Щеше да опита.
Терез седна до нея на дивана. След малко и двете се облегнаха назад, почти в един и същи миг. Едната беше започнала движението, а другата го завърши. Раменете им се докоснаха. Тереса почувства слабата топлина от тялото на Терез. Стояха така, без да помръдват. Часовникът на масичката тиктакаше.
Тереса хвана ръката на Терез и пръстите им се сплетоха; седяха мълчаливо и гледаха тъмния телевизионен екран — виждаха отраженията си като две смътни фигури в далечна стая. Образите леко се застъпваха, там където се докосваха раменете им, все едно пуловерите им бяха съшити един за друг.
Когато много по-късно Тереса погледна ръцете им, си помисли, че кожата на пръстите ѝ прелива в дланта на Терез и че по същия начин върхът на терезините пръсти се слива с нейните собствени кокалчета. Тя се взираше в ръцете им и си представяше как ще им трябва нож, остър нож, за да се разделят; колко много кръв ще има.
— Терез?
След дългата тишина тази единствена дума бе като птица, излетяла от устата ѝ и запърхала между стените.
— Да.
— Кои са Ленарт и Лайла?
— Живях там. Имаше къща. Аз бях в една стая. Бях скрита.
— И какво стана?
— Аз ги направих мъртви. С различни инструменти.
— Защо?
— Страхувах се. Исках да ги имам.
— След това престана ли да се страхуваш?
— Не.
— Сега страхуваш ли се?
— Не. Ти страхуваш ли се?
— Не.
И беше вярно. Страхът — по-слаб или по-силен — съпътстваше Тереса от толкова време, че тя вече не му обръщаше внимание, приемаше го за също толкова естествен, колкото и собствената си сянка. Едва сега го забеляза. Когато той я напусна.