Веднага след като приключи разговора и си записа телефонния номер, Макс Хансен се обади в хотел „Дипломат“ да резервира просторната стая, която използваше за бизнес срещите си.
Онази нощ спа лошо. Толкова неща у тази Тура бяха необясними. Той обикновено разполагаше с повече информация преди първата среща, имаше възможност да опипа терена, да види какво е положението и да се нагоди към него, ако е необходимо. А тук нямаше ни най-малка представа, дори не беше говорил с момичето. Затова и не знаеше каква стратегия да си състави. Нощните часове отлитаха, докато той преценяваше възможни сценарии, парираше възражения и обмисляше маневри, които да доведат до желания резултат.
Напълно беше сигурен в дарованието на Тура Ларшон — с малко дооформяне и побутване в правилната посока можеше да се превърне в машина за пари; какъв късмет за него, че беше я открил първи. Дотук добре. Но после идваше другото. Искаше да я чука, да си го кажем направо. Искаше подписа ѝ под неговия договор, искаше и тялото ѝ, поне веднъж.
Ако Макс Хансен се погледнеше отстрани, обективно, щеше да види, че е абсолютен мръсник. Знаеше го, не беше глупав. Но нямаше какво да направи. Устата му пресъхваше и пръстите го засърбяваха, само като си представяше срещата с малката студена красавица. Нямаше друг избор. А и отдавна бе престанал да се поглежда отстрани; просто констатираше със самопрезрение, граничещо със самодоволство: Ти си свиня, Макс Хансен. Такава ти е природата и единственото, което можеш да правиш, е да се чукаш.
И искаше да се чука с млади момичета. Младите момичета обаче не желаеха да се чукат с него — той не си правеше илюзии. Но при добра подготовка можеше да създаде ситуация, в която младите момичета да осъзнаят необходимостта да му пуснат, за да осъществи мечтите им. Проста работа.
Беше си направил плановете и смяташе, че държи положението горе-долу под контрол, когато в два часа стана от омачканите чаршафи и взе сънотворно. След двайсет минути спеше спокойно, а в седем и половина го събуди радиочасовникът. Той стана, замаян, но решителен, и се зае да си събира партакешите.
В девет и половина бе заел позиция в стая 214 в хотел „Дипломат“. През последните две години се бе виждал тук със седем музикални надежди. Две от тях бе катурнал в голямото двойно легло, една се бе представила посредствено с френската любов, а една му беше позволила малко натискане, преди да сложи край. Нелош процент.
Но този процент се дължеше на предварителната подготовка. Правеше намеци, изтръгваше обещания с половин уста от далеч не наивни момичета и след това осребряваше усилията си. Тура Ларшон щеше да представлява предизвикателство за уменията му.
Всъщност той нямаше спомени от самото чукане, тъй като те бяха изтрити от паметта му след многократното гледане на видеозаписите. Повече пъти беше онанирал на записите с похожденията, отколкото бяха самите похождения, и собствените му спомени вече не бяха запечатани в главата му, а на дивидитата.
Стаята беше с подходяща форма. Така монтира камерата на статива, така че дисплеят да показва пода пред леглото, където момичетата трябваше да направят малко прослушване. След това обикновено се преструваше, че изключва камерата, а всъщност я насочваше към леглото. После оставаше само да се надява на най-доброто.
Той нагласи камерата, взе шампанското и го пъхна в кофата, която беше напълнил с лед от автомата в коридора. Да де, не шампанско, а пенливо вино — от онези на половин цена; надали една тийнейджърка щеше да усети разликата, след като понякога и експертите не можеха. До кофата постави двете високи чаши — бяха от истински кристал и дори си имаха собствен калъф.
Той си взе душ, без да си мокри косата. Сутринта се беше фризирал старателно, а осемстотинте косъма, присадени на перчема срещу трийсет крони парчето, бяха сресани назад. Той отряза един-два косъма от носа си, намаза си лицето с дискретен крем и си пръсна няколко капки „Лагерфелд“.
Беше на четирийсет и седем години, но в добрите си дни — дните като този — можеше да мине за четирийсет. Може и да беше мръсник, но поне не беше някакъв мръсен старец. Макс Хансен се огледа в огледалото и както винаги взе да се самонавива. Казваше си колко добре изглежда и как няма нищо странно в това младо момиче да се хване с такъв мъж. Намигна на отражението си. Here’s looking at you, babe.
След като се облече, седна на леглото и зачака; изчисти мозъка си от всякакви мисли — като празна шахматна дъска, на която фигурите още не са наредени. За това идеше реч: да не приема нищо за даденост, да бъде гъвкав. В този случай приспособимостта му беше стигнала дотам, че можеше да се примири и с поражение — поне днес. Каквото и да станеше, искаше да стигне далеч с това момиче.