В десет и четвърт на вратата се почука тихо. Макс Хансен обърса длани в панталоните си, изглади покривката на леглото и хвърли един последен поглед към образа си в огледалото. След това отвори.
Зад вратата стоеше едно впечатляващо неугледно момиче. Малки свински очички, разплуто лице, обградено от червеникава коса, висяща безформено от главата. Закръглените му форми бяха прикрити от избелял анцуг; и като цяло, ако понятието unsexy се нуждаеше от илюстриране, това лице щеше да свърши работа. Макс Хансен за малко да политне назад.
— Здравейте — поздрави момичето. — Вие ли сте Макс?
— Да. А ти коя си?
Момичето хвърли един поглед към нещо в коридора. Макс Хансен не можа да се въздържи — прекрачи прага и надзърна навън. А тя стоеше там. Ябълката в райската градина и тъй нататък. Облечена в джинси и тениска под тънко откопчано яке, фигурата на Тура Ларшон беше по-момчешка, отколкото изглеждаше по телевизията, но само очертанията на малките гърди под памучния плат стигаха, за да загорят слабините му. Изглеждаше почти невероятно да е на възраст да участва в „Айдъл“.
Лицето беше мъничко и вниманието се насочваше към устните и огромните сини очи, които, без да мигват, се взираха в една точка, малко вдясно от него. Макс бе виждал момичета, по-сладки, по-красиви, по-секси, какво ли не. Но никога някое толкова примамливо като Тура Ларшон, както стоеше в полумрака на коридора, отпуснала тънките си ръце.
— Здравей — подаде той ръка. — Ти си Тура, доколкото разбирам?
Тура погледна протегната му ръка, без да я поеме, и гръбнакът на Максовите стратегии се пръсна като балон още тук. С едно движение дръпна ръката си и направи жест към стаята:
— Заповядай.
Другото момиче пристъпи напред, но Макс Хансен сложи ръка на рамката на вратата и му препречи пътя.
— Ти почакай малко тук — нареди той. — Нали не си ти Тура?
Момичето поклати глава.
— Не си. Тогава какво си мислиш, че правиш?
— Идвам с нея.
— Съжалявам, но тук става дума за договорни отношения. Тоест разговор между две страни. Никакви външни лица. Така стават тези неща.
Повелителният му тон направи известно впечатление. Момичето се обърна към Тура като за подкрепа и Тура се намеси:
— Тереса ще дойде.
Макс реши да заложи всичко на една карта. Без повече да се церемони, се тросна:
— Ами, sorry тогава, няма какво повече да говорим.
И затръшна вратата. След това се облегна на нея с бясно биещо сърце. Вратите в хотела бяха звукоизолирани и той не можеше да чуе какво си казват момичетата. Нямаше намерение да притиска ухо до ключалката. Стисна палци и на двете ръце.
След около половин минути се почука отново. Макс въздъхна облекчено, почака да минат десетина учестени удара на сърцето и отвори с добре престорено раздразнение:
— Да?
Този път пред него стоеше Тура. Другото момиче седеше на пода срещу вратата.
— Тереса ще чака — обяви Тура и влезе в стаята, докато другата гледаше сърдито как Макс отваря портфейла си и ѝ подава петдесетачка.
— Ето. Слез на рецепцията и си поръчай нещо безалкохолно. Sorry, но в този бранш работим така.
Момичето прие банкнотата, но не помръдна от мястото си. Макс бутна дебелата тежка врата, сякаш затваряше банков трезор. Първият етап премина успешно.
Тура стоеше насред стаята с отпуснати ръце. Гледаше камерата, но когато Макс се зае да изнася напудрената си реч, тя вече бе обърнала очи към шампанското. Макс го прие за подканяне и предложи:
— Ще пийнем ли малко шампанско, а? По случай случая.
Тура го наблюдаваше как пълни двете чаши. Докато ѝ я подаваше, чашата за малко да се изплъзне от потната му ръка, която на всичкото отгоре беше взела да трепери. Мълчанието и спокойствието на Тура го смущаваха. Беше виждал всички варианти — истерично бърборене, престорена или истинска арогантност, колебливо съблазняване или кажи-речи паника. Всички освен този. Като посещение от принцеса, която знае, че всичко това е мое и трудно изтърпява присъствието му. Това го смущаваше, едва ли не го плашеше и страшно, страшно много го възбуждаше.
Той чукна чашата си в тази на Тура и отпи голяма глътка. Тя не понечи да пие и той я подкани:
— Опитай го. Бива си го. Чудесен сорт.
Тура отпи от евтиния заместител и отвърна:
— Не. Не е хубаво. Има лош вкус.
Нещо у Макс Хансен се скъса и той се свлече на креслото, облегна буза на дланта си и се загледа в нея. След това включи камерата. Ако от цялата работа не излезете нищо, поне щеше да има кратко филмче с нея. Тура стоеше насред стаята с чашата в ръка и гледаше през прозореца.