Той изкрещя. Назъбената отломка сигурно бе засегнала някой нерв, защото той се загърчи конвулсивно. Разнесе се тропане, бумтене. Успя да надигне глава, за да моли за милост, но Тура вече я нямаше. С помощта на рамката на леглото той успя да се изправи на крака. Тропане, бумтене. После вратата се отвори.
Имаше нещо гнило в този Макс Хансен. Тереса го бе почувствала още при отварянето на хотелската стая. Нещо нередно в лицето и в гласа му. Може би всички от музикалната индустрия са такива, но тя нямаше да остави Терез сама с него, ако не се бе наложило и ако Терез сама не бе настояла. Тя държеше да запише диск.
Нямаше обаче никакъв шанс Тереса да слезе на рецепцията. Веднага щом Макс Хансен затвори и заключи, тя се прокрадна и долепи ухо до вратата. Чуваше гласове, но не и думи. След малко Терез запя „Хиляда и една нощ“ и я жегна ревност. Та това беше едва ли не тяхната песен — макар Терез да не го знаеше.
Ами ако знаеше? Дали щеше да има някакво значение?
Тереса си имаше сантиментална жилка. Тя харесваше така наречените елегични настроения в поезията. Неясен, непреодолим копнеж по миналото, дори и то да не е било хубаво. Обхващаше я блажена меланхолия, ако попаднеше на „Банани с пижами“ по телевизията, нищо че филмчето не ѝ допадаше нито сега, нито едно време.
Терез бе най-несантименталният човек, когото бе срещала. За нея съществуваше единственото настоящето; заговореше ли Терез за неща от миналото, все едно четеше на глас от учебник по история. Сухи факти без никаква връзка с настоящето.
От стаята се разнесе писък. Тереса скочи на крака и натисна дръжката, тропна по вратата. Никой не отвори и тя затропа отново. След миг се отвори и пред нея застана Терез, гола. По корема ѝ се спускаха ивици кръв. Едната ѝ ръка беше обагрена в червено, а в другата държеше полупразна чаша шампанско без краче.
— Какво си… какво…
Докато се мъчеше да формулира въпрос, Терез видя как Макс Хансен побягна към банята. Той също беше гол и преди да хлопне вратата подире си, тя мерна гърба му. Целият беше потънал в кръв и сред червенината стърчеше Т-образен предмет, подобно на кран, който някой е отворил и е потекла кръв.
— Ела — изрече Терез. — Помогни ми. Не разбирам.
Ако не беше думата „помогни“, Тереса щеше да си плюе на петите. Това вече беше прекалено. Ала Терез я бе помолила за помощ. Терез се нуждаеше от помощ. Значи трябваше да ѝ помогне. Тереса влезе в стаята и затвори зад себе си.
— Ето. — Терез ѝ подаде счупената чаша. — Обичаш ли такова? Аз не. Има лош вкус.
Тереса поклати глава.
— Какво… какво сте правили?
— Аз пях — отвърна Терез. — После си махнах дрехите. После той се опита да ме изяде. Не се страхувах. Знаех, че мога да го направя мъртъв.
— Хайде. Обличай се. Трябва да се махаме оттук.
Докато Тереса влизаше след Терез в стаята, зърна камерата и червената лампичка, показваща, че записва. Имаха подобна в училище и докато Терез се обличаше, Тереса превъртя записа и бързо прегледа случилото се, преди идването ѝ. Отказът на Терез, настъпателността на Макс Хансен, резултатът. Натисна копчето, извади диска и го пъхна в джоба си.
Терез си беше навлякла дрехите. Съдържанието на счупената чаша беше изтекло върху нощната масичка.
— Хайде — повтори Тереса. — Да се махаме.
Терез не помръдна. Крановете в банята течаха. Тереса усети странен вкус в устата си. Онзи особен вкус, появяващ се, когато си изправен пред нещо непредвидимо — смесица от жлъчка и мед. Не искаше повече да стои на това място.
— Хайде, ела — замоли се тя. — Не можем да стоим тук.
— Не — възрази Терез. — Ще запиша диск.
— Не и с него.
— Да. Той иска да направи диск с мен.
— Може би преди. Вече не.
— Да.
Терез седна на ръба на леглото и подкани Тереса да стори същото. Тереса постоя нерешително няколко секунди, но в крайна сметка осъзна, че няма друга алтернатива. Тя взе бутилката шампанско, изля я в кофата и я претегли в ръка, като я държеше като бухалка; после се отпусна до Терез. Подаде ѝ бутилката.
— Дръж.
Терез не я взе.
— Защо?
— Ако той… пак се опита да те изяде.
— Няма.
— Все пак.
— Тогава можеш ти да го направиш мъртъв.
Седяха една до друга. Хленченето откъм банята понамаля. Терез сигурно имаше право. Онзи Макс Хансен беше неприятен тип, но не изглеждаше особено опасен. Пъзльо.
Тереса претегли бутилката в ръце. Беше тежка и дебела. Формата на гърлото и изпъкналата част на отвора я правеха удобно оръжие. Тя си представи как халосва фризираната глава на Макс Хансен с нея. Почуди се. Не. Не беше немислимо. Даже нещо в нея направо копнееше да го направи.