Те бяха две беззащитни момиченца. Разполагаха с филмово доказателство за опита на Макс Хансен за изнасилване. Щяха да ги оправдаят по всички точки. Така поне мислеше. Но както седеше на леглото до Терез, се чувстваше всичко друго, но не и беззащитна. Тъкмо обратното. Тя подхвърли няколко пъти бутилката, погледна към Терез, която чакаше спокойно с изправен гръб и ръце в скута. Не, не и беззащитни.
Ние сме неуязвими, помисли си Терез. Ние сме вълци.
След около пет минути Макс Хансен излезе от банята, буквално блед като труп. Целият цвят се бе отдръпнал от лицето му, а гърдите и коремът му бяха овързани с хавлии вместо бинт. Той се сепна, като завари Терез и Тереса, настанени на леглото.
— Какво, по дяволите… какво, по дяволите, търсите тук? — заекна той със слаб глас и погледна крадешком бутилката в ръцете на Тереса.
Той затършува из сакото си, извади портфейла и го метна в скута на Терез.
— Ето. Вземи го. Нямам нищо друго.
Терез подаде портфейла на Тереса, която не знаеше какво да го прави. Отвори го и понечи да вземе парите, но прецени, че е по-разумно да се въздържи, затова го подхвърли обратно на Макс Хансен.
— Ще запиша диск — заяви Терез.
Макс Хансен преглътна.
— Какво?
— Ще запиша диск — повтори Терез. — Аз ще пея. Ти ще ми помогнеш.
За момент Макс Хансен имаше вид, че ще се разплаче. Олюля се на място. После отвори уста, за да заговори, но не се чу никакъв звук. Закрачи към Терез, само че нещо в позата ѝ го спря.
— Това ли… това ли искаш? — пророни накрая.
— Да — потвърди Терез.
— Значи можем… значи просто ще сложим кръст на тази история и…
Терез не отговори, вероятно не беше запозната с този израз, затова Тереса се намеси:
— Никакви кръстове няма да слагаме. Но нали чуваш какво ти казва тя? — Тя потупа джоба си и кимна към камерата. — Взех записа, между другото.
— Окей — процеди Макс Хансен. — Окей, окей.
Тереса видя в огледалото, че през хавлията на гърба му се процежда кръв. Навярно Макс Хансен трябваше да отиде в болница, ако искаха да бъде в състояние да им помогне с каквото и да било.
Тереса се изправи и усети, че краката ѝ далеч не са толкова стабилни, колкото предполагаха репликите ѝ. Но все пак махна на Терез да я последва и остави празната бутилка на масата до Макс Хансен. Беше длъжна да носи маската още мъничко.
И успя. Дълго щеше да помни онзи миг и как за първи път в живота си успя да каже точното нещо в напрегнат момент, вместо да се сети за него впоследствие. Докато двете с Терез вървяха към вратата, Тереса се обърна към бледия, потънал в студена пот мъж.
— Не ни звъни — нареди тя. — Ние ще ти се обадим.
Тереса имаше чувство, че се намира в приказка. Бучащото през земните недра метро бе вълшебен влак, а седналата до нея Терез — същество от друг свят.
Може би беше начин да преодолее непонятната кървава драма, на която бе станала свидетел, но от последната ѝ реплика насам бе решила, че всичко това е приказна история, в която тя е получила роля.
Имало едно време две момичета в метрото. Те били тъй различни, колкото изобщо могат да бъдат две момичета.
— Терез — попита тя, след като отминаха няколко метростанции, — как стана така, че уби онези, при които си живяла?
— Първо чук. После разни инструменти.
— Искам да кажа защо. Защо го направи?
— Онова вътре. Исках го.
— И получи ли го?
— Да.
Едното момиче било прекрасно като елф, ала било безпощадна убийца. Другото момиче приличало на трол, но било страхливо като мишле.
— Какво е чувството? — поинтересува се Тереса. — Да убиеш някого?
— Уморяват ти се ръцете.
— Но какво изпитваш? Хубаво ли ти е или лошо, или противно, или… какво е чувството?
Терез се приведе към нея и прошепна:
— Хубаво е, когато то излезе. Тогава страхът изчезва.
— Кое когато излезе?
— Малко пушек. Има хубав вкус. Сърцето става голямо.
— Имаш предвид, че ставаш по-смел?
— По-голям.
Тереса хвана ръката на Терез и я загледа все едно е скулптура и изучава техниката на ваятеля. Пръстите бяха дълги и изящни, изглеждаха толкова крехки, че биха се счупили от най-малкия напън. Ала те бяха част от длан, която бе част от ръка, която бе част от тяло, което бе убило хора. Дланта бе красива.
— Терез — продума Тереса. — Обичам те.
— Какво означава това?
— Означава, че не искам да бъда без теб. Че искам постоянно да бъдем заедно.
— Обичам те.
— Какво каза?
— Обичам те, Тереса. Пусни ми ръката.
Без да забележи, Тереса беше стиснала силно ръката на Терез при последните ѝ думи — думи, които никога досега не бе чула, предназначени за нея. Тереса пусна ръката, преви се одве и затвори очи.