Но въпреки различията, двете се нуждаели едно от друго, както денят се нуждае от нощта. Както водата се нуждае от онзи, който я пие, и както скитникът се нуждае от водата.
Тереса не знаеше как продължава приказката, нито как ще свърши. Но беше нейна и тя искаше да участва.
Джери се прибра в Сведмюра по-щастлив от когато и да било. Всичко бе преминало според очакванията, макар Парис да не се бе оказала хищната любовница, на която се бе надявал. Общо взето лежа неподвижно и се взира в очите му по начин, който, колкото и да е парадоксално, беше изключително интимен. Накрая го ухапа по рамото и заплака.
Връхлетели я спомени, обясни му тя, докато по-късно лежаха и пушеха. Трябвало да си дадат време. Щяло да стане по-хубаво. Джери погали закръглените ѝ форми и я увери, че точно това искал. Повече време с нея. Цялото време на света.
Докато се качваше на асансьора, нейната кожа и меката ѝ плът сякаш още докосваха тялото му. Беше се събудил от търсещата ѝ ръка и полузаспал я бе любил още веднъж, тихо и без сълзи. Тя беше страхотна, той беше страхотен, всичко беше страхотно.
Беше проявил непредпазливост, знаеше го. Откакто бе пристигнал в дома на Парис, не беше помислял и за миг за Терез. Но такова беше положението сега — да става каквото ще. Беше влюбен за първи път в целия си живот и всичко друго можеше да върви по дяволите.
Но все пак го обхвана тревога, когато вкара ключа в ключалката и установи, че вратата не е заключена. Той влезе в антрето и се провикна:
— Терез? Терез? Тук ли си? Тереса?
На масичката в хола се търкаляха дисковете с „Убийствен пъзел“ и „Хотелът на ужасите“. Неговият собствен матрак лежеше на пода до леглото на Терез. Трохи от хляб и празен буркан от детска храна бяха оставени на кухненската маса. Никъде никаква бележка; той обикаляше като детектив из апартамента и се мъчеше да възстанови действията на момичетата, преди да изчезнат.
Той седна край кухненската маса, събра трохите в шепа и ги изяде. Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Стоеше и гледаше през прозореца и всичко му се струваше като сън. Терез никога не бе съществувала. Събитията от последните години не се бяха случвали. Как би могъл да живее с четиринайсетгодишно момиче, убило родителите му и несъществуващо в очите на обществото? Беше абсурдно.
Той издърпа ризата си през главата и огледа червения отпечатък от зъбите на Парис върху бледата си кожа. Това поне очевидно беше истина. Слава Богу. Той стана, изпи чаша вода и се замисли какво да прави, но така и не стигна до решение.
Десет минути по-късно на вратата се звънна и той беше сигурен, че е полицията или някое официално лице, което идва да сложи край на всичко — по един или друг начин. Но бяха момичетата.
— Къде бяхте, мамка му?
Терез се мушна в апартамента, без да даде отговор, а Тереса посочи невидимия часовник на китката си.
— Трябва да вървя. Влакът ми тръгва след половин час.
— Да, да. Но къде бяхте?
Тереса вече слизаше по стълбите и подвикна през рамо:
— Навън.
Той се прибра в апартамента и завари Терез да извлачва матрака му от стаята си. Той вдигна другия край и ѝ помогна да го отнесе, след което седна на леглото си.
— Хайде — подхвана той. — Разкажи ми. Какво правихте?
— Правихме песни. Тереса правеше текстове. Стана хубаво.
— Окей. А после сте гледали филми на ужасите и след това сте спали в една стая, понеже сте се уплашили…
Терез поклати глава.
— Не сме се плашили. Бяхме щастливи.
— Да, не се съмнявам. Но какво правихте тази сутрин?
— Срещнахме Макс Хансен.
— Агента? Онзи, дето писа? Защо, по дяволите?
— Ще запиша диск.
Терез стоеше пред него и Джери я хвана за ръката.
— Терез, по дяволите. Не може да вършиш такива неща. Не можеш да излизаш, където ти скимне, без да съм с теб. Не го ли разбираш?
Терез издърпа ръката си и я огледа, сякаш за да се увери, че не е пострадала от докосването. После отговори:
— Тереса беше с мен. Беше по-добре.
Тереса не знаеше каква част от нея седи във влака към Йостерюд. Като че ли по-малко от половината. Най-важните части бяха останали на съхранение при Терез в Стокхолм и това, което запълваше седалката във влака, бе само един горе-долу работещ чувал с кръв и вътрешности.
Беше замайващо и доста неприятно чувство. Тя вече не си беше сама господарка. На косъмчетата по ръцете ѝ липсваше близостта на Терез, топлината на тялото ѝ, когато седеше до нея. Прецени копнежа си и го определи точно така: искаше да седи до Терез. Нямаше нужда да казват или правят нещо, можеха просто да седят в мълчание една до друга, стига само да бъдат заедно.