— Шибано гадно лайно, какви ги вършиш, мамка ти — след което прескочи чина и одра лицето на Тереса с дългите си нокти.
Тереса не я заболя кой знае колко и запази самообладание. Спомни си за Терез със стъклото. Спокойствието. На първо място спокойствие. Спокойствие и безпощадност. Йени отново нападна с разперени ръце и Тереса понаклони тяло назад, за да събере сили, сви юмрук и го заби с всички сили право в лицето на Йени.
Толкова лесно. Йени политна назад и от счупения ѝ нос рукна кръв. Другите момичета стояха като вкаменени и Тереса взе телефона си и го прибра в джоба. Толкова лесно. Всъщност всичко е толкова лесно.
След като откараха Йени в болницата, Тереса прекара дълго време при директора и училищния инспектор. Разговорът в много отношения наподобяваше урока за републиканците и демократите, с тази разлика, че за съжаление Тереса не можеше да си драска в тетрадката. Вече беше започнала да превръща случката с Йени в текст на песен с работното заглавие „Пихтия“. Ставаше дума за неща, които като цяло са с твърда консистенция и които човек, ако иска да живее, трябва да направи на пихтия.
Освен това се бе захласнала по прозрението си за леснотата. Да, човек обикновено знае какво да прави в дадена ситуация, но на пътя му застават съмнението, малодушието и неуместното уважение. Беше напълно естествено да свие юмрук и да се приведе назад, после да премести тежестта напред и да замахне. Проблемът беше как да пригодиш въпросната леснота към ситуации, в които насилието не е замесено, които не могат да се решат чрез насилие.
Слушай сърцето си.
Е, да, това беше доста банално хрумване. Но може би точно най-баналните идеи са най-добрите, ако решиш наистина да живееш според тях.
Около това се въртяха мислите на Тереса, докато директорът и инспекторът я засипваха с въпроси, а Тереса отговаряше едносрично с тон, който се надяваше да звучи неподправено: „Не зная“, „Не зная“, „Не“, „Да“. Този път ролята ѝ беше: момиче, потресено от собствената си постъпка.
За щастие, бузите ѝ бяха изподрани — необходимият реквизит за доизграждане на ролята. Беше побесняла, не бе осъзнавала какво върши. Накрая я пуснаха да се върне в час.
Когато се прибра в класната стая, се възцари тишина, докато тя вървеше към чина си. Хвърли един поглед към Мике и по устните му пробяга лека усмивка. Тя извади тетрадката си и надраска готовия дотук текст на „Пихтия“. Вече знаеше на коя мелодия ще пасне идеално.
Както околосветското пътуване започва с една-единствена крачка, така и много от най-значимите неща започват просто като шега. На някого му е скучно и пробва някаква идейка, за да убие времето. Така са се появили играта „Пакман“, найлоновите чорапи, теорията за гравитацията, както и идеята за „Властелинът на пръстените“. В един протяжен ден професорът по език и литература седи в кабинета си. На случаен лист надрасква: „В една дупка в земята живееше хобит.“ Той не знае какво е хобит, няма и представа каква е дупката. Но пък изречението е симпатично, какво ли ще подхожда след него?
През уикенда след случката с Йени Терез и Тереса прекарваха заедно съботната вечер и се чудеха какво да правят. Не им се гледаха филми, а толкова време бяха отделили на песните, че се бяха изтощили напълно. Тереса беше научила Терез да играе морски шах, но след няколко пробни игри силите се оказаха толкова изравнени, че партиите се превърнаха във въпрос кой има търпение да издържи по-дълго — винаги беше Терез.
На Терез явно ѝ липсваше способността да изпитва скука и както седяха една срещу друга край масата в хола с морския шах помежду им, Тереса изпита отчаяна нужда да измисли нещо, каквото и да е, нещо ново.
И тогава ѝ хрумна.
— Слушай — предложи тя, — искаш ли да направим видеоклип?
Макс Хансен не се беше обаждал от няколко дни и сякаш музикалната кариера на Терез бе приключила още преди да е започнала. Така че спокойно можеха сами да скалъпят нещо, нямаше никакво значение.
Намериха един тъмносин чаршаф и го окачиха на стената в спалнята на Терез; монтираха няколко крушки за осветление. Тереса изрови от едно кухненско чекмедже коледни лампички и ги провеси от тавана, за да може очите на Терез да блестят, когато поглежда натам.
Тереса закрепи с тиксо мобилния си телефон на гърба на един стол и нагласи височината с няколко кутии от DVD-та под краката на стола, та лицето на Терез да изпълва екрана. След това Тереса започна записа и пусна песента на компютъра.
Терез отказваше да схване концепцията с плейбека и направо изпя цялата песен. Може би синхронът така се получи по-добре, а и не беше проблем да се изтрие звукът от клипа и да се замени със стария запис. Гласът на Терез на живо се смесваше перфектно със записания.