Дойде коледната ваканция, а „Лети“ все така набираше невероятна скорост. Колкото повече хора го гледаха, на толкова повече го препоръчваха и когато посъветваните го гледаха, обаждаха се на други и така нататък. Скоро видеото се появи и в „ЮТюб“ и привлече нови зрители.
Отначало Тереса се мъчеше да следи всички коментари, опиваше се от комплиментите и се радваше на всички млади момичета, намерили утеха в песента и наричащи текста „хипер добър“; тя игнорираше сексуалните намеци и обидните изказвания на момчета и момичета, които се чувстваха някак застрашени от вида на Терез.
Но после ѝ дойде в повече.
Един ден, докато четеше поредния коментар в стил това не беше ли онова момиче от „Айдъл“ и защо изглежда толкова странно, и коя е тя, и за какво всъщност се говори в песента, изведнъж почувства нужда да спре. Нямаше сили да прочете и дума повече.
Голям дял от живота и мислите ѝ бе започнал да се върти около този написан от нея текст, от това малко клипче, което бяха сглобили за броени минути; трябваше да го признае — тя страдаше.
Най-после бе направила нещо, с което да покаже на онези гадове, а името ѝ даже не фигурираше. Помъчи се сама да се убеди колко маловажно е, колко не ѝ пука, как тя е над тези неща. Но не беше вярно. Макар да не таеше никакво желание да е в светлината на прожекторите, ѝ се искаше хората поне да знаят. Да знаят, че тя, Тереса Свенсон, онова там, малкото бозаво момиченце, че то е написало „Лети“.
Сякаш мозъкът ѝ кипеше, докато четеше всички тези хвалби — хвалби за нея самата, без никой да го знае. Не можеше повече.
Йоран и Мария бяха решили да пробват нещо ново и бяха наели вила в планината за седмица през коледната ваканция. Тереса не го прие положително и се опита да измисли добра причина да не отиде с тях, но няколко дни преди да заминат, си промени намерението. Имаше нужда да се махне. От компютъра, от страданието.
Още на втория ден я хвана абстиненция. Не обичаше да кара ски, затова и нямаше какво да прави, освен да чете стихосбирките, които беше взела със себе си, да слуша музика и да играе на мобилния. Ненавиждаше цялото преживяване — спортягите, които сутрин грабваха ските; връстниците ѝ с развлечените дрехи за сноуборд и нещо непоносимо спортно в държането си. В училище може да беше аутсайдер, но тук си беше направо като извънземна.
Братята ѝ на бърза ръка се сприятелиха с други момчета, а родителите ѝ се отдадоха на ски-бягането. На третия ден Тереса не виждаше друга възможност да оцелее психически, освен да извади бележника и да се заеме да пише нови текстове.
Една вечер, след като семейството вечеря в хотела, минаваха покрай рецепцията на път към вилата си и Тереса чу песента. Групичка седемнайсет-осемнайсетгодишни, насядали по диваните и събрани около един лаптоп. Не екрана се виждаше лицето на Терез, а от малките външни тонколони се носеше „Лети“. Всички младежи стояха абсолютно неподвижно и се взираха в очите на пеещата Терез.
Улуф я тупна по рамото и кимна към групичката.
— Чувала ли си я? Суперяка.
— Аз я написах — отвърна Тереса.
— Да бе. Заедно с Бионсе, сигурно. Какви ги плещиш?
— Вярно е.
Улуф се ухили на Арвид и почука слепоочието си с показалец, след което семейството продължи към изхода. Тереса остана на място със свити юмруци и впит в земята поглед. Песента заглъхна и младежите закоментираха. Едно момиче заяви, че било един вид най-хубавата песен на света, а друго се зачуди защо няма други. Момчето с лаптопа прекъсна дискусията, като пусна клип с пияница, падащ през прозорец.
Тереса се просна на едно кресло малко встрани и грабна забравения на масата вестник, за да си отвлече вниманието. На седма страница видя заглавието „Коя е Тесла?“; разказваха за близо единия милион гледания на песента „Лети“, макар никой всъщност да не знаеше кой е музикантът.
Внезапно и без предупреждение главата на Тереса пламна. В следващия миг отгоре ѝ бе хвърлено дебело одеяло. Обгърна я мрак; не можеше да си поеме дъх. Белият дроб се сви и тя загуби сетни сили. Все още горящата ѝ глава се разцепи от болка и тя потъна в креслото, неспособна да помръдне.
Йоран я намери след четвърт час. Той дойде на рецепцията, огледа се и забеляза Тереса, свита на креслото.
— Ей, къде се губиш?
Тереса отвори уста, за да отговори, но езикът не ѝ се подчиняваше. Йоран се надвеси над нея и я хвана за ръка.
— Хайде, ела. Не искаш ли да играем карти?
Тереса се бе чувствала зле безброй пъти, беше тъжна, наричаше го терзание, без да знае всъщност какво съдържа тази дума. Сега научи. Ако в този момент можеше да мисли, не би нарекла състоянието си терзание, а някаква латентна болест, проявила се внезапно и жестоко. Но беше и терзание. Чиста и остра паника, вцепеняваща всички мускули в тялото. Наложи се Йоран почти да я носи обратно до вилата.