От време на време обаче мозъкът заработваше както трябва. Тогава тя мислеше, чувстваше. Празнотата — това беше проблемът. Не можеше да си спомни какво е да не усещаш празнота, да имаш стена от плът и кръв като защита срещу света. Вече я нямаше.
Положението ѝ можеше да се опише като състояние на постоянен и всепоглъщащ страх. Страхуваше се да мърда, страхуваше се да яде, страхуваше се да говори. Страхът идваше от празнотата, от чувството за абсолютна беззащитност. Ако протегнеше ръка, можеше да се спука като яйчена черупка, щом се докоснеше до света. Затова тя не шаваше.
След няколко дни безплодни разговори започнаха да ѝ дават хапчета. Малки овални таблетки с резка по средата. Дните и седмиците се смесиха и тя не знаеше колко време е минало, когато една искрица светлина взе да прониква в безкрайния ѝ мрак. Тя си припомни чувството за горящото одеяло, метнато отгоре ѝ. А сега в него се отваряше процеп. Гласовете около нея станаха по-силни, очертанията — по-ясни.
Няколко дни тя само лежа, стоя или седя, надничаше през процепа, следеше какво става около нея и го схващаше. Не беше нито весела, нито тъжна, но нямаше съмнение, че беше жива.
Накрая тя разшири процепа и излезе. В никакъв случай не можеше да се нарече пеперуда, излизаща от пашкула си, но все пак беше преобразена. Тя беше празната Тереса, но носеше обвивката си и се преструваше на жива по начин, който заблуждаваше и самата нея. Понякога даже си мислеше, че е вярно.
Пиеше си лекарството — научи, че се казва „Фонтекс“ и е подобно на „Прозак“ — и посещаваше терапия. Припомни си старата Тереса, каква беше тя и заигра нейната роля. И това направи толкова достоверно, че понякога сама си вярваше.
В края на февруари, близо два месеца след като влезе в болницата, я изписаха. Тя седеше на задната седалка в колата на Йоран и Мария и оглеждаше ръцете си. Това бяха нейните ръце. Бяха прикрепени към нея и ѝ принадлежаха. Сега го разбираше.
Две седмици преди изписването учителката ѝ дойде на посещение и ѝ донесе учебниците. Тереса работи усърдно. Училищната работа не бе проблем, текстовете и числата се вливаха плавно в нея и се обработваха бързо, понеже вече не ги притискаха амбициите и очакванията, и безпокойството, които принадлежат на тленните хора. За две седмици навакса всичко пропуснато, че и отгоре.
Когато се върна на училище, другите спазваха известна дистанция — съвсем нормално според нея. Йени, която скоро щеше да се подложи на поредна операция, за да си изправи носа, изсъска:
— Ей, откачалко, пуснаха ли те от лудницата?
Но веднага млъкна, щом Тереса я погледна.
Йоханес и Агнес бяха дошли на посещение на другия ден след учителката, в училище също не я отбягваха. През едно междучасие Тереса им поразказа малко за живота в заведението и за трудностите в отделение, където всички предмети, с които можеш да си навредиш, са конфискувани. Малки удоволствия.
Тя ги наблюдаваше, докато говореше, и един гласец вътре в нея си помисли: Те са мили. Толкова ги обичам. Беше вярно и същевременно не беше, тъй като тя трябваше да си го каже, да се опита да потвърди един факт, който знаеше, че трябва да съществува, но не го чувстваше.
С Мике беше по-лесно.
Няколко дни след завръщането ѝ, докато тя се разтъпкваше из училищния двор през междучасието, забеляза, че той пуши зад физкултурния салон. Отиде при него и прие предложената цигара, дръпна си внимателно и се опита да потисне кашлицата.
— Как е? — попита Мике. — Сега психо ли си или…
— Не знам. Сигурно. Пия лекарства.
— И майка ми пие лекарства. Няколко. Понякога откача и забравя да ги вземе.
— Как така откача?
— Ами, ей така. Един път стана съвсем… взе да крещи, че в печката се е скрило прасе.
— Обикновено прасе ли?
— Не, печено. Само че било живо и щяло да излезе и да я ухапе. — Мике погледна Тереса. — Ама при тебе не е точно това, нали?
— Не зная. Може и да стане, ако се постарая.
Мике се изсмя и Тереса се почувства… не, не щастлива, но напълно непровокирана. Мике не искаше нищо от нея. Дори и с Агнес и Йоханес усещаше заплаха. Те очакваха определено поведение от нея и тя трябваше да им го предостави. Мике, обратното, се държеше по-освободено с нея, откакто беше станала психо. Все е нещо.
През първите три дни след изписването си тя не се доближи до компютъра. През дългия престой в заведението беше отвикнала. Като погледна голямата метална кутия, екрана и клавиатурата, сякаш видя огнището на заразата. Ако натиснеше бутона, инфекцията щеше да бликне навън.
Но Терез. Терез.
Тереса си пое дълбоко въздух, седна зад бюрото и отвори кутията на Пандора, влезе в мейла си. През отсъствието се беше насъбрал сума ти спам, но сред боклуците се бяха стаили пет, не — шест писма от Терез. Последното беше отпреди шест седмици.