Тя ги отвори и зачете. И шестте се състояха само от по един-два реда и с изключение на първите два всички съдържаха кратък въпрос. Защо тя не ѝ пише, защо не отговаря. На последния ред от последния мейл Терез просто констатираше: „повече няма да пиша“. Всичко друго беше спам.
У Тереса започна да се надига жал, но изчезна, преди да е станала болезнена. Понякога на Тереса ѝ се струваше, че вижда как лекарството действа вътре в нея. Представяше си перка на мотор, как се върти и подкастря всичко излишно от регистъра на чувствата ѝ. Короната и корените. Оставаше само студено стъбло, по което да се плъзгаш.
Отвори последния мейл и щракна на „отговор“. После написа:
Бях болна. Лежах в болница. Нямах компютър. Не можех да пиша. Вече съм вкъщи. Липсваш ми. Може ли да дойда през уикенда?
Тя изпрати мейла и после седна на леглото си и три пъти прочете „Гласове изпод земята“ на Екельоф. Разбра всяка една дума.
Тя прелистваше джобното издание на стихосбирката. Не я беше взела със себе си в болницата, тъй като никога не бе разбирала Екельоф. Сега обаче установи, че почти всяко стихотворение ѝ говори нещо — той изведнъж се превърна в любимия ѝ поет. Гунар Екельоф. Той знаеше.
Заинтригувана, тя отгърна страницата и откри нови съответствия, нови описания на неща, които вече познаваше. Направо беше трудно да остави книгата, за да си провери мейла. Да. Терез беше отговорила.
хубаво че си вкъщи ела тук бързо
Ликуването избухна като огромен балон в гърдите ѝ. Веднага обаче моторната перка се завъртя и щастието го удари на бяг, пропадна между ребрата и се приземи като осакатена малка радост. Но все пак радост.
Бяха необходими няколко дълги разговора с Мария, но Йоран подкрепи Тереса и ѝ даде разрешение да отиде. Тереса се принуди да прибегне до аргумент, който смяташе за под достойнството си:
— Само това ми носи радост.
Мария омекна, а Тереса се почувства необяснимо омърсена. Но я пуснаха, това беше важното. Стига да не забравеше да си вземе лекарството.
Това се беше превърнало в най-новата мания на Мария. От пълно непознаване, затова и дълбок скептицизъм към психиатричната професия отношението ѝ след лечението на Тереса дотолкова се бе променило, че вече гледаше на таблетките „Фонтекс“ като Божи дар за човечеството. Те им бяха върнали Тереса у дома, те ѝ помагаха да функционира, благодарение на тях нямаше нужда да имат депресирано дете. На Тереса ѝ липсваше същата убеденост, но поне засега послушно си ги вземаше три пъти на ден.
В събота тя прибра в багажа си лекарството, новия си приятел Екельоф и MP3-плеъра. „Bright Eyes“ ѝ беше постоянен спътник през боледуването и тя вече знаеше наизуст всяка нота, всеки един забележителен тон в песните от „Digital Ash in a Digital Urn“. Той все така ѝ въздействаше.
Влакът се беше превърнал в най-обикновено транспортно средство, нищо повече. Бегло помнеше как при първите си пътувания изпитваше безпокойство или вълнение, или копнеж. Вече не. Като написа на Терез, че тя ѝ липсва, беше — както за почти всичко останало — и вярно, и невярно. Тя седеше в транспортно средство. Щеше да се събере с Терез и двете части отново щяха да станат едно. Беше правилно и естествено, но не и причина за безпокойство или надежди. Просто беше така.
И все пак. Като слезе на метростанцията в Сведмюра и стигна до ъгловия магазин, откъдето се виждаше балкона на Терез, сякаш стана цветно. Малко цвят проникна в празното пространство вътре в нея. Кой цвят? Тя затвори очи и го затърси — беше едно добре дошло усещане, реално усещане.
Виолетово.
Тъмновиолетово, клонеше към пурпурно. Тя понадигна чантата на рамото си и тръгна към терезиния вход. Тъмновиолетовата Тереса.
Джери отвори. Стори ѝ се раздразнен, но като разпозна Тереса, се усмихна широко и даже я потупа по рамото и я придърпа в апартамента.
— Здравей, Тереса — поздрави я той. — Отдавна не сме се виждали. Терез каза, че си била болна. Какво ти имаше?
— Ами…
Умът ѝ се изпразни, когато се опита с прости думи да обясни през какво бе минала. Така и не беше получила конкретна диагноза. Джери почака малко и после предложи: