— Понякога се чудя — проговори Йоханес, който се беше умълчал.
— Какво?
— Как щеше да е, ако не се бях преместил.
Тереса го почака да продължи. Но той млъкна и тя се опита да му помогне.
— Ами, ти стана много готин, откакто замина.
Йоханес се засмя насилено.
— Не съм ставал готин. Просто правех каквото трябва. Понякога си мисля… мамка му, де да си бях останал там. Понякога ни беше супер заедно, нали така?
— Мислиш ли си го?
— Да, от време на време.
Тереса преглътна залъка си. После преглътна пак и промърмори:
— Аз също.
Седяха един до друг. Тереса вече беше дотолкова запозната с всички форми на тъгата, че можеше да различи видовете с лекотата, с която познавачите разпознават марките коли. Още докато той говореше, тя вече различаваше модела. Това беше меланхолия. Да тъгуваш за миналото, което вече не може да се върне.
Ала това беше приятна тъга, муминтролска тъга, толкова различна от онази, която я съпровождаше всеки ден, че тя я прие като топла вълнена дреха. Тя лекичко пробождаше гърдите ѝ и когато Йоханес я обгърна с ръце, Тереса облегна глава на рамото му.
Йоханес.
Затвори очи и се отдаде на замайването си и на приятната меланхолия. Беше почти щастлива. Нещо проблесна и тя отвори очи. Карл-Аксел се беше прокраднал до тях и ги беше снимал с мобилния си телефон. Йоханес се направи, че не го вижда, и Тереса пак затвори очи.
Йоханес. Ако всичко беше различно.
Онзи ден на скалите. Ако беше отвърнала на целувката му, ако не го беше отблъснала. Ако той не се беше преместил, ако не… може би тя нямаше да стане толкова дебела, може би сега нямаше да взема лекарства, може би…
— Здравейте.
Тереса отвори очи. Агнес седеше до нея на дивана. Макар Йоханес да не пусна рамото на Тереса, тя подскочи, все едно са я заловили да върши нещо забранено. Или да го мисли.
Агнес погледна крадешком към Йоханес. Тереса не можеше да си представи как някой би устоял на такъв поглед, тя на драго сърце би жертвала някой пръст, за да може само за ден да изглежда като Агнес.
Не. Не един ден. Седмица. Месец. Кутрето за един месец. Не показалеца. Показалеца за година. Цялата ръка за цял живот? Лявата, във всеки случай.
Йоханес докосна рамото ѝ.
— Какво има?
Тереса не знаеше колко време е била потънала в мисли за външен вид и части на тялото, но когато дойде на себе си, почувства, че нещо се е променило в атмосферата между Агнес и Йоханес, а тя самата стои като някакъв придатък между двамата. Стана от канапето и отиде в кухнята.
На плота намери недопита чаша вино и я гаврътна. Вкусът ѝ се стори странен, май беше смесено с твърд алкохол.
Дясната ръка за Йоханес. Единия бъбрек, дясната ръка и двайсет кила месо. Шайлок. Венецианският търговец. Фунт плът. Колко ли е фунт плът?
Тереса обиколи къщата. Всички стояха на по-големи или по-малки групички и на нея ѝ прилоша, като си помисли как всъщност са просто говорещи парчета месо. Йени стоеше облегната на рамката на вратата в неестествена поза и въртеше кичур коса около показалеца си, докато си приказваше с Албин, който пък беше сложил ръка на бедрото ѝ.
Ще се чукат. Всички ще идат да се чукат.
Тереса вторачи очи в бедрото на Йени и си помисли за комплекта остри ножове, наредени в кухнята. Шайлок. Ако отрежеше парче от бедрото на Йени, Албин нямаше да има какво да държи.
— К’во зяпаш, ма, дебил?
Йени ѝ изсъска, а Албин застана по начин, показващ, че при нужда ще защити плячката си. Тереса ги изгледа и се запрепъва към гостната. Агнес и Йоханес се натискаха на дивана. Тереса не ги бе мислела за способни на това. Особено Агнес винаги беше толкова хладна в изразяването на нежности; а сега почти лежеше върху Йоханес, езикът ѝ беше в устата му, а ръката — на вътрешната страна на бедрото му.
Тереса се закова на място и се вторачи. Йоханес като че ли не можеше да контролира ръцете си, два пръста се вмъкнаха под джинсите на Агнес, но не посмяха да продължат. Все пак се намираха сред хора. Затова просто се докосваха, целуваха и се наслаждаваха един на друг, затворени в балона си от щастие и удоволствие.
Тереса зяпаше. Обливаха я редуващи се горещи и студени вълни. От уредбата гърмеше онази песен за умирането:
Тя успя да се откъсне от гледката. Сякаш плуваше под вода към пътната врата. Искаше едно-единствено нещо.
Изтича надолу по стълбите до гаража, коленичи до картонената кутия, извади едно Бакарди и пи. Облекчение, поне за няколко секунди. Изгълта цялата бутилка за половин минута и после дълго остана на колене и се люлееше, скрила глава в ръцете си.