— Мамка му, да не унищожаваш запасите?
Мике стоеше пред нея. Усмихваше се опиянено. Тереса отвори уста за извинение, но той махна с ръка:
— А, спокойно. Всичко мое е и твое и тъй нататък.
Той се облегна на рамката на вратата и запали цигара. Подаде пакета на Тереса и очите ѝ се насълзиха.
— Мике. Толкова си добър. И мил.
— Да бе. Ще си вземеш ли цигара или…
— Не можеш ли да се чукаш с мен? Сега?
Мике се изсмя.
— Ела на себе си. Здраво си се натряскала.
— Не съм пияна. Всички други са пияни. Пияни са и ще се чукат.
Мике стоеше точно пред нея. Тереса сложи ръка на чатала му, стисна. Мике неуверено се опита да отблъсне ръката, но тя замасажира джинсите му и усети как онова под тях се втвърдява.
— Мамка му, Тереса. Престани.
Но тя не искаше да престава. Искаше да я чукат и мляскат като всички други, искаше да участва, да бъде част от всичко това. През водата, която продължаваше да се пени около нея и замъгляваше погледа ѝ, тя се понадигна на колене. Видя ръцете си като две странни риби да откопчават колана на Мике и да смъкват ципа му.
Когато пое в уста полунадигнатия му член, Мике изстена. След няколко тласъка навън и навътре той се беше втвърдил напълно и вече не протестираше. Сложи ръка на главата ѝ, зарови пръсти в косата ѝ и я притисна към себе си.
Отначало новото усещане ѝ хареса. Топлата плът в устата ѝ, звукът, издаден от Мике. След това водата около нея се отдръпна и тя осъзна какво върши. Това не беше тя. Не тук, не по този начин. Не можеше да диша. Искаше да престане, искаше вкъщи.
Понечи да се отдръпне, но Мике прошепна:
— Не спирай, не спирай — и я притисна, така че членът му потъна дълбоко в гърлото ѝ.
Догади ѝ се жестоко и тя повърна. Алкохолът, червеното вино и снаксът се пръснаха като червена пихтия върху оная работа на Мике, върху панталоните, ръцете му и пода на гаража. Той отскочи назад към стената и забърса ръце с викове:
— Какви ги вършиш, да му се не види?! Гадост!
Тереса се строполи и повърна отново, на цимента под нея се образува локва. С периферното зрение мерна Мике да къса дълго парче кухненска хартия от поставка на стената. След като се пообърса, подаде хартия и на нея.
— Дръж. Май идеята не беше много добра, а?
Тереса си избърса устата, като механично клатеше глава. Имаше горчив вкус в гърлото и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Чу хилене и се обърна към Мике, който гледаше навън към градината.
На очите ѝ им трябваха няколко секунди да привикнат с тъмнината. След това видя малка групичка, подаваща се иззад един храст на пет метра от гаража. Йени, Албин и Карл-Аксел.
Мике се провикна:
— Какво правите, шибани идиоти?
Карл-Аксел показа мобилния си телефон.
— Нищо. Просто снимахме кратко филмче. Доста хардкор. Жалко, че финалът е малко гнусен.
Тереса скри лицето си в ръце. Чу тичащи стъпки, викове и смях. Когато дълго след това вдигна поглед, беше останала сама. Изправи се на крака и се огледа. Червеното ѝ повръщано, стичащо се по стените, локвата в краката ѝ — гаражът приличаше на кланица. Кланица.
Тя се обади на Йоран по мобилния и го помоли да дойде да я прибере. След това седна навън на тротоара и зачака, загледана в решетката на една шахта. Зад нея купонът продължаваше.
Някъде трябва да има дъно, граница колко ниско можеш да паднеш. Вероятно Тереса я беше достигнала, когато се събуди в девет часа в събота сутрин. Започна деня, като отиде в тоалетната да повърне. След това пак легна, прегърна корема си с ръце и пожела да умре. Наистина да умре. Да изчезне и вече да не съществува, да не направи нито крачка повече на този свят.
Беше намерила за ненужно да прибират всички остри предмети от стаята ѝ — проблемите ѝ никога не са били свързани със самоубийство. Сега обаче мислите ѝ се въртяха само около това. Лежеше и се чудеше дали ще има смелостта и силата да подостри един молив и да го държи изправен на бюрото със стиснат юмрук, докато замахва с глава, та той да се забие в окото ѝ и да продължи към мозъка.
Не. Беше прекалено ужасно, а и не беше сигурно, че ще умре от това. А искаше да умре. Спомените от снощи бяха неясни и несвързани, но най-важните моменти ги помнеше и искаше да си напълни устата с кал, да покрие тялото си с пръст.
Кутията с таблетки „Фонтекс“ лежеше на нощното ѝ шкафче. Знаеше, че това не е алтернатива, че няма да се получи. Иначе нямаше да ги оставят при нея. По навик се протегна да си вземе сутрешното хапче, но се отказа.