Не можеше да се удържи. В два сутринта седна пред компютъра, за да види дали е получила и имейли. Да, беше. Всичките бяха от този сорт и идваха от непознати адреси — клипчето явно се беше разпространило и беше развихрило фантазията на зрителите и дарсловото им.
Имаше и няколко мейла от Терез, пристигнали през последните седмици. Докато ги отваряше, очакваше даже те да съдържат вариации по темата лапане и повръщане.
„Трябва да дойдеш, трябва да си тук“, пишеше в едно. Друго, по-старо, питаше: „защо избяга обясни защо не остана.“ Най-ранното, с изключение на онова, което беше изтрила, гласеше: „джери каза че не си разбрала правилно не разбирам как не си разбрала правилно трябва да ми обясниш.“ Последният мейл беше пристигнал в петък вечер, докато Тереса е била на купона: „трябва да пишеш не искам да те няма.“
Тереса копира съдържанието на общо четиринайсетте мейла и ги събра в хронологичен ред в един документ; препрочиташе ги пак и пак. Ако не бе загубила способността си да плаче, сигурно сега сълзите щяха да текат. Вместо сълзи обаче рукнаха стихове от Екельоф.
Тя щракна върху „отговор“ и най-горе в писмото си написа: „Аз живея в един друг свят, но ти живееш в същия.“
Погледна изречението. Всъщност това беше всичко, което имаше да казва. Въпреки това пръстите ѝ заподскачаха по клавиатурата. Подражаваше на чудатия стил на Терез — така ѝ беше по-лесно. Не се стремеше към нищо, просто беше искрена.
Терез. Не е вярно че ме няма. Аз съществувам. Но и не съществувам. Всички искат да ме наранят. Всички ме мразят. Избягах защото те обичам. Искам да бъдеш с мен. Не с други. Не можеш да разбереш колко съм нещастна. През цялото време. Празна съм. Нямам къде да отида. Прости ми. Сега живея в друг свят.
Тя изпрати мейла. След това се върна в леглото. Собственият ѝ мрак се сля с този в стаята и тя заспа.
В девет часа се събуди и видя отговора на Терез.
трябва да живееш в този свят трябва да дойдеш при мен още сега но другата седмица джери отива в америка ще дойдеш тогава ще ти покажа как се прави
Като за писмо от Терез си беше цял роман. Както винаги, имаше доста за разгадаване, но Тереса не я беше грижа. Беше писала и получила отговор. Щеше да отиде в Стокхолм и нямаше да се надява на нищо. Не от злоба мислеше така. Просто такива бяха фактите.
В неделя следобед Тереса се разболя — нищо не можеше да бъде по-добре дошло. Температурата ѝ бързо се покачи до трийсет и девет градуса и я втрисаше. Тялото ѝ се отпусна, мислите се размътиха блажено. Цялото истинско терзание се събра в незначителната болка в мускулите; температурата наближи четирийсет градуса и пламтящото ѝ тяло ѝ носеше почти наслада, сякаш се носеше над чаршафите.
Пи „Ипрен“ и през нощта температурата спадна достатъчно, за да може да поспи, но в понеделник сутрин Мария погледна термометъра и стана ясно, че и дума не може да става Тереса да ходи на училище. Все едно иначе би отишла. Тереса изключи телефона си и се отпусна в леглото, без да прави нищо, освен да се радва на болестта, да ѝ благодари. Само това ѝ оставаше.
Не забравяше да вади таблетки Фонтекс от кутията и да ги изхвърля. Понякога, когато Мария я подканваше да си глътне хапчето, тя го скриваше под езика си, докато останеше сама в стаята.
В четвъртък сутрин температурата ѝ спадна и Мария реши да я прати на училище, но Тереса се възпротиви:
— Не. Ще остана вкъщи и ще си почивам в четвъртък и петък. В събота заминавам за Стокхолм.
— Не, няма.
— Да, има.
— Миналия път се прибра пълна развалина, а сега боледуваш и ако си мислиш, че ще те пусна да пътуваш, много се лъжеш.
— Мамо, каквото и да кажеш и да направиш, няма да ме спреш. Няма никакво значение. Ако не мога да отида, ще лежа в това легло, докато умра. Няма да ям. Няма да пия. Говоря сериозно.
Тереса не се изненада, че Мария този път чу какво ѝ казва, тъй като нещо ставаше с гласа на Тереса. Той вече не идваше от устата ѝ, а от мозъка на костите и нямаше съмнение, че говори истината. Очевидно и Мария го усещаше. Тя дълго седя, втренчена в Тереса. След това реши да напусне опасната територия, в която се намираха, поклати глава и заяви:
— Аха! Щом е така, сама ще си платиш билета.
В събота сутрин Йоран я качи на влака. Не си казаха кой знае какво в колата и малкото думи на Тереса само още повече разтревожиха Йоран. Тереса разбра. Беше заради гласа ѝ, сама чуваше особения му звън. Сякаш говореше призрак или пък някакво същество без душа.
Влакът я отведе в Стокхолм, метрото я отведе в Сведмюра, а асансьорът я отведе до вратата на Терез. Не чувстваше нищо. Когато Терез отвори, тя мина покрай нея и седна до кухненската маса. Терез се настани срещу нея.