Тереса нямаше желание да говори, но все пак беше дошла дотук. Затова попита:
— Джери в Америка ли е?
— Да. С Парис. Защо си нещастна?
— Заради онова, което написах.
— Не разбрах.
— Много неща не разбираш.
— Да. Много. Искаш ли храна?
— Не. Песента ти е в класацията.
— Знам. Ще слушаме. Дали ще спечели.
— Какво значение има дали ще спечели?
— Ще я слушат повече хора.
— Защо?
— Аз пея хубаво. Твоите думи са хубави. Защо си нещастна?
— Защото съм грозна и дебела, и никой не ме харесва. Като за начало.
— Аз те харесвам.
— Може и така да е. Но ти харесваш толкова хора.
— Теб харесвам най-много.
— В смисъл?
— Има много момичета. Но теб харесвам най-много.
— Днес ще идват ли?
— Днес не. И утре не.
— Защо така?
— Ще бъда с теб. Защо си нещастна?
Тереса скочи на крака и направи един кръг из апартамента. Сякаш се беше върнала на място, от което толкова време е отсъствала, че ѝ е станало чуждо. Ето го там компютъра, на който бяха играли. Ето го леглото на Терез, където бяха седели, дивана, на който бяха гледали филми на ужасите. Всичко беше и истинско, и неистинско. То принадлежеше на някого другиго. До компютъра стоеше нейният собствен бележник с текстове на песни. Тя прочете един-два — не можеше да си обясни защо ги е писала.
В дванайсет часа помогна на Терез да нагласи радиото и после седнаха мълчаливо една до друга на дивана и зачакаха песента си. Тереса слушаше отвъд музиката, отвъд текстовете. Там нямаше нищо. Представиха поредна песен като нещо много добро и с вълнуващ бекграунд, а единственото, което тя изразяваше, беше собствената си безсъдържателност.
Минаваше два часът, когато се разнесе съскане и бумтене. Мелодията за ракета на седмицата — тоест най-високо класирана нова песен: „Лети“ на Тесла. Песента се беше появила от нищото директно на второ място, победена единствено от „Арк“ с „The Worrying Kind“.
След като Тереса изключи радиото, Терез отбеляза:
— Не спечелихме.
— Може би другата седмица.
— Как така?
— Все тая.
— Защо си нещастна?
— Няма ли да престанеш да питаш?
— Не. Искам да знам.
Тереса извади мобилния си, намери клипчето от гаража, натисна „play“ и го подаде на Терез, която приближи екрана до очите си и се загледа внимателно в действието. След това върна телефона на Тереса и заяви:
— Не е приятно да се повръща.
— Само това ли имаш да кажеш?
Терез помисли няколко секунди и после попита:
— Защо направи така? С момчето?
— Бях пияна.
— Пила си алкохол.
— Да.
— Алкохолът не е хубаво нещо. Защо си нещастна?
Нещо в тялото на Тереса се бе надигало мълчаливо и сега тя подскочи от ясно доловимо щракване. Беше натиснато някакво копче, отвори се шлюз. Тя беше на крака и крещеше.
— Защо никога нищо не разбираш? Не ти ли е ясно, че това е най-ужасното, най-грозното, най-гнусното нещо, което можеш да направиш, и е запечатано на филм, и аз съм тази, която го прави, и всеки един шибаняк в целия шибан свят може да го гледа и да види колко съм грозна и гнусна, като се изповръщам върху хуя му, и се чувствах отвратително още преди това, и мислех, че съм съвсем празна, и после пих, за да спра да бъда празна, и после стана това, и се оказа, че не, мамка му, мога да бъда и още по-празна. Мога да бъда толкова празна, че изобщо да не съществувам вече, и аз не съществувам и не аз стоя тук, и не аз говоря, и ти вече не ме познаваш, и аз не те познавам.
През целия писклив монолог на Тереса Терез седеше с изправен гръб и ръце на коленете и слушаше внимателно. Тереса със зачервено лице, се тръшна на креслото и обви тялото си с ръце; Терез проговори:
— Онези думи бяха хубави. Които написа.
— Какви думи, да му се не види?
— Аз живея в друг свят, но ти живееш в същия.
— И разбираш ли какво значат?
— Не. Но се засмях.
— Никога не съм те чувала да се смееш.
— Започнах.
— Как така?
— Някои от момичетата се смеят. Тогава се смея и аз. Понякога. Иначе се плашат. — Терез погледна към прозореца. — А сега да вървим.
— Къде ще ходим?
— Ще ти покажа как се прави.
Пет минути по-късно стояха до рампата за разтоварване на гърба на кварталния магазин, който беше затворил в два часа. Тереса погледна чука, донесен от Терез; сега се полюшваше в ръката ѝ.
— С взлом ли ще проникваме?
— Не. Той сега ще дойде. Знам.
Точно след последните думи на Терез вратата се отвори и се показа един четирийсетина годишен мъж. Забележително напомняше на тересиния учител по английски. Същата рядка брадичка и леко изпъкнали очи, същите дрехи — джинси и карирана риза. Мъжът носеше малка метална кутийка, вероятно дневния оборот. Той забеляза Терез и Тереса още при отварянето на вратата.