След това откъм стълбището се чу тичане и няколко секунди по-късно те бяха вътре. Мъжът с обувалката прошепна: „Sorry, нямах избор“, и се изниза.
Бяха трима. Момчето от билярдната зала и още двама, които на пръв поглед не се различаваха от него. Все едно наистина бяха братя. Същите късо подстригани коси, същото яке.
Взеха чувалите с цигари. Принудиха Джери да им покаже къде си държи парите и ги напъхаха по джобовете си. И след това помъкнаха Джери със себе си. Поведоха го съвсем спокойно надолу по стълбите към чакащата кола. Джери беше загубил ума и дума от страх и дори не се сети да вика за помощ; беше увиснал в ръцете им. Забеляза, че колата е „Волво 740“ — здраво возило. Скоро щеше да се разбере защо. Имаше кука за теглене.
Закараха Джери до чакъления път край басейна „Ломар“. Хвърлиха го на земята под табелата с надпис „Втората най-дълга водна пързалка в Швеция“ и му сложиха белезници около глезените. После вързаха белезниците с верига за куката.
Пуснаха на стереото „Живеем на село“ на „Брьодерна Юп“ и го засилиха на макс. Джери се посра.
Момчето от билярдната зала сбърчи нос, като усети миризмата. Посочи Джери и се захили:
— Явно най-после си схванал.
Описа с ръка полукръг над тъмното пусто поле наоколо.
— Предупредих те, дебелако. Сега ще направим няколко кръгчета. Ще има кръв и лайна. Но го погледни откъм добрата страна. Ще свалиш някое кило.
Откъм колата „Брьодерна Юп“ ръмжаха и цвилеха, за да имитират всички животни, които щяха да си купят, след като продадат домакинските си уреди. Джери плачеше и шепнеше:
— Моля ви, моля ви, пуснете ме. Ще ви дам каквото поискате.
Момчето пак се ухили.
— Какво? Нямаш и пукнат грош. Взехме ти всичко.
На Джери му се догади от ужас. Опита се да изрече думите, да им обещае всичките си спестявания, всичките си… всичко. Преди да успее обаче, момчето му залепи устата и изсъска:
— Не искаме да събудим съседите, нали така?
После се качи в колата, двигателят изрева и ауспухът избълва облак дим в лицето на Джери.
Завлачиха го по чакъла; ризата му се съдра и гърбът му се оголи върху острите камъни. Той пропадна в черна бездна; представяше си как кожата, мускулите се откъсват от тялото и по земята се влачи само голият му скелет. Искаше да припадне, искаше да умре бързо, искаше…
Дори не усети как колата спря на десетина метра от точката, от която тръгна. И тримата слязоха, наобиколиха го и се изпикаха отгоре му. После го отвързаха от куката. Чу глас в ухото си:
— Следващия път няма да спрем дотук, ясно?
Вратите се хлопнаха и колата рязко потегли, като го посипа с чакъл. Той остана да лежи, загледан в нощното небе и ярките зимни звезди. Целият му гръб гореше и той дишаше тежко през носа.
Трябваха му десет минути да се надигне и да махне лепенката от устата си. Краката му още бяха вързани и целият вонеше на пикня и лайна. С подскачане и пълзене се завлачи към жилищата и светлината; дори не забеляза кога падна и си ожули бузата на един остър камък. Нещо в него се беше пречупило безвъзвратно.
Джери не се беше обаждал цял месец и Лайла започна да се тревожи. Имаше периоди, в които той не се вясваше с месеци, но обикновено се чуваха поне веднъж на две седмици. А сега изобщо не се обаждаше и не отговаряше на позвъняванията на Лайла.
Вероятно тя щеше да провери какво става, дори да наруши забраната и да отиде до дома на Джери, ако един нов проект не бе обсебил по-голямата част от времето и мислите ѝ.
Беше започнала да учи момичето да чете.
Тя все още не можеше да си представи как ще изглежда бъдещето. Детето вече беше на осем години, вероятно почти девет. Какво щяха да правят, като порасне? Като влезе в пубертета, като стане тийнейджърка, като стане… възрастен човек? Нима Ленарт и Лайла като пенсионери щяха да крият в мазето си голяма жена, която никога не е излизала от къщата?
Тя не знаеше какво да мисли и затова живееше ден за ден. За компенсация си беше измислила фантастична история, според която момичето бе беглец, заплашен от депортиране, и затова трябваше да се крие. Беше чела за такива случаи в местния вестник, а и фантазията пасваше добре с неприятната история, сервирана на детето от Ленарт. Външният свят бе враждебен и беше по петите на момичето — покажеше ли се навън, щяха да го депортират, а може би и убият. Нещо като Ане Франк. Тази идея поуспокояваше Лайла.
Момичето не желаеше да говори и задачата на Лайла не беше никак проста: да го научи на азбуката, да го накара да изговаря или повтаря звуковете, които съответстват на буквите. Отначало беше направо невъзможно. Лайла пишеше например „А“ на един лист и казваше буквата на глас. Момичето не поглеждаше листа, не издаваше и звук.