— Да му се не види, сестричке — промърмори той. — С теб поне може да се общува.
Той остави китарата и отиде до прозореца да свали одеялото.
— Какви ги вършиш, по дяволите…
Той млъкна. Момичето се беше свило в ъгъла, стискаше бормашината и гледаше уплашено към прозореца. Джери клекна пред него.
— Какво има? Ти май си по-откачена и от мен. От прозореца ли се страхуваш?
— Големи — отговори момичето. — Опасно вън. Искат изядат Мъничка.
— Какви ги дрънкаш? Навън има големи, които искат да те изядат?
— Да.
Джери кимна.
— Сама не знаеш колко си права. Точно така е. Жалко, че не го разбрах по-рано. И защо искат да те изядат?
— Омраза в главата.
Джери се досети за какво става дума. Беше се чудил как, по дяволите, Ленарт и Лайла успяват да задържат момичето в къщата. Явно бяха намерили начина.
— А аз? — попита. — Аз защо не искам да те изям?
— Любов в главата.
— Любов в… Искаш да кажеш, че те обичам?
Момичето не отговори. За миг на стената падна сянка — Ленарт или Лайла бяха на двора и минаваха покрай прозореца. Детето потръпна и се сви още повече. Джери побърза да окачи одеялото и то се поотпусна.
— Свири. Пей.
Известно време импровизираха. Джери свиреше минорни мелодии, а момичето ги правеше още по-мрачни с ясния си глас, превръщаше ги от прости мелодийки в погребална песен за целия живот и човечеството. Поне за петнайсет минути Джери не изпитваше ни най-малък страх; щяха да продължат още дълго, ако все по-вихрените му удари не бяха скъсали една струна.
Беше потънал в пот, когато прибра китарата в калъфа и щракна ключалката.
— Знаеш ли какво? — подхвана, без да поглежда Терез. — Колкото и да си откачена, имаш право. Ако изобщо обичам някого, обичам теб.
От онзи ден нататък посещенията на Джери станаха по-редовни. Лайла тъжеше, че той не обръща внимание на нея и Ленарт, но утехата, която Джери намираше в компанията на момичето, му се отразяваше добре. След всяко слизане в мазето надвисналият над него буреносен облак се поразкъсваше.
Лайла продължаваше с обучението. С времето момичето се научи да чете думи и с печатни, и с ръкописни букви, дори без да са цитати от песни — макар да четеше със странна напевна интонация. Настъпи моментът за следващата стъпка: да научи момичето да пише.
Лайла се озова в още по-труден лабиринт. Детето можеше да държи химикалка, но отказваше да нарисува буквите, които Лайла му показваше. А когато Лайла опиташе да хване ръката му, то изръмжаваше или изкрещяваше някоя ругатня — по всяка вероятност чута от Джери. Можеше да звучи комично да чуеш детето да крещи „мамка му“ или „върви по дяволите“, ако думите не бяха изсъсквани с такава агресия и придружавани с удар, ако Лайла докоснеше ръката му. Лайла изостави този метод.
Пробва да рисува с тебешир, пробва да убеди момичето да дълбае буквите с най-новите си любими играчки — пироните, но нищо не помогна. Деветнайсетте стъпала към мазето ѝ тежаха все повече в такт с идването на зимния мраз и кракът я заболя по-силно от обикновено. Не успяваше да осъществи никакъв контакт. Ленарт също не можа да даде предложения.
Новият интерес на момичето беше да забива пирони в дъски. Не спираше, докато мястото не свършеше или дъската не се сцепеше. Когато наближи Коледа, Ленард се опита да го научи да чупи орехи с чука. И това се превърна в мания.
Но тогава на Лайла ѝ просветна. Един следобед тя наблюдаваше как момичето седи на пода и с жестока съсредоточеност чупи орехи. Подскачащите нагоре-надолу ръце, добре премерените удари, монотонните движения. Чук, чук, чук.
Дойде ѝ идея, пък и нямаше какво да губи. Изрови от склада старата пишеща машина на Ленарт, марка „Халда“. Занесе я в стаята и я сложи на земята до дъската за чукане на орехи. Момичето огледа набързо новия предмет от всички ъгли и после надигна чука, готово за удар, но Лайла бързо дръпна машината.
Макар че идеята щеше да се окаже добра, все пак отне почти година, докато усилията на Лайла дадоха резултат. Всяко копче беше ново препятствие, но когато момичето беше на около десет години, вече бе научило всеки звук, отговарящ на символ, който от своя страна отговаряше на копче. Започна да пише прости думи.
Имаше тенденция да прави крачка назад след посещенията на Джери. Дърпаше се и отказваше да се упражнява, но Лайла беше търпелива и не спомена нищо на Ленарт по въпроса. Ако то можеше да дари Джери дори с трошичка щастие, забавянето си струваше.
Освен това Лайла сама не знаеше защо го прави. Какво удоволствие можеше да донесе на момичето умението да чете и пише? Щеше ли някой ден да бъде част от обществото, в което тези способности се изискват?