— Любов — продума тя. — Любовта ли търсиш, Мъничка?
Но момичето затвори очи и не отговори.
Една сутрин в средата на октомври, докато Ленарт слагаше зимни гуми на колата в гаража, Лайла седеше в хола и се чувстваше едновременно унила и неспокойна. Опита се да се разведри със запис на „Булка в луксозна опаковка“ на Лил-Бабс, но и това не помогна.
Усещаше тревога в стомаха си, нещо като предупреждение. Прекоси стаята няколко пъти, облегната на патерицата си, но чувството не отмина. Все едно нещо някъде току-що се бе случило, нещо, което тя трябваше да знае. Внезапно ѝ хрумна, че е свързано с момичето. Тя закуца към мазето и с всяка крачка се убеждаваше все повече в правотата си. Бедното им дете бе направило крачката от апатията към окончателния отказ от живота.
Тя се забърза. Може би не беше твърде късно.
Не петото стъпало не подпря патерицата добре и щом прехвърли тежестта си отгоре ѝ, тя се хлъзна. Лайла политна с главата напред и когато черепът ѝ се удари в перваза между стълбището и стената, по-скоро чу, отколкото усети, как в него нещо изпука.
Стъпки. Чу стъпки. Напред-назад. Леки, дебнещи стъпки. Целият ѝ гръб гореше от болка, не можеше да мръдна глава, не си чувстваше пръстите. Отвори очи. Момичето седеше до нея.
— Мъничка — изстена Лайла. — Мъничка, помогни ми. Мисля, че съм… унищожена.
Момичето се взря в нея. Изучаваше я. Гледаше я в очите. Никога преди погледът му не се бе спирал върху нея толкова дълго. То се наведе и се вторачи още по-съсредоточено, сякаш търсеше нещо зад очите на Лайла. Неговите собствени потънаха в тези на Лайла като два тъмносини кладенеца и за миг болката изчезна.
С гаснещото си съзнание Лайла си помисли: Тя умее да лекува. Тя ще ме спаси. Тя е ангел.
Лайла отвори треперещите си устни:
— Тук съм. Помогни ми.
Момичето се изправи и отсече:
— Не се вижда. Не се вижда.
В самия край на зрителното поле на Лайла помръдна някаква неясна форма. Чук. Момичето държеше чук. Лайла се помъчи да изкрещи. Получи се само скимтене.
— Не — прошепна тя. — Какво ще правиш, какво ще…
— Тихо — нареди момичето. — Отворя видя.
И след това чукът се удари в слепоочието на Лайла. Един път, два пъти, три пъти. Лайла вече не чувстваше нищо, зрението изчезна, тя ослепя. Слухът ѝ, който като че ли се носеше свободно из стаята, долови недоволното сумтене на момичето, отдалечаващите се стъпки.
Лайла вече не знаеше къде е подът и къде е таванът, тя се рееше в празното пространство; държеше я жива единствено слухът ѝ — на тънък конец, който бе на път да се скъса.
Тя чу дрънчене — момичето пусна нещо на пода. Слухът предположи, че са пирони; слухът предположи пет броя. После Лайла все пак почувства нещо. Остри върхове докосваха кожата, някой си пое дъх и последното, което слухът долови, бе силен металически звук и хрущене, когато черепът се пръсна от забиването на пироните.
После настъпи тишина. Но отварянето на черепа продължи.
След един час Ленарт слезе в мазето. Нямаше възможност дори да изкрещи.
В известен смисъл Джери извади късмет в онзи ден, тъй като неволно си осигури алиби. Щателното полицейско разследване, което щеше да последва, навярно щеше да се съсредоточи далеч повече върху Джери, ако точно този ден не му бе втръснало от стоенето вкъщи и не беше прекарал няколко часа в боулинг залата.
Той не познаваше никого там, затова просто седна на една маса и изпи няколко кафета, изяде три-четири сандвича, чете вестници и гледа разсеяно група доста некадърни играчи на боулинг. След това отиде до хипермаркет „Кооп“ и вися половин час в музикалния магазин; накрая поръча няколко филма на дивиди. От магазин „ЙооБ“ по стар навик си взе готови равиоли и евтини макарони. После някакъв импулс го накара да се отбие в „Юск“ и накрая да си купи нова възглавница.
Нямаше да се справи по-добре, дори да го беше планирал. Цял един ден, който можеше да се потвърди от персонала в залата за боулинг, касиерките и касовите бележки. Да, това дори щеше да се превърне в единственото основание на полицията да го подозира — алибито му беше едва ли не прекалено желязно за такъв отшелник. Но нямаха за какво да се уловят.
След като се прибра и изпи една бира, той звънна на Ленарт и Лайла. Никой не отговори, но по-късно щяха да проверят обаждането и това щеше да удължи документирания следобед с още половин час. До този час телата на родителите му дотолкова бяха изстинали от сутринта насам, че беше немислимо той да е извършителят.
Накрая той направи последния си — непланиран — гениален ход. Качи се на мотора и отпраши на гости на сестра си.