— На колко си години? — попита момчето.
— На десет — отговори Тереса. — След един месец. И една седмица.
— Аз станах на десет преди две седмици — похвали се момчето. — Значи съм седем седмици по-голям от теб.
Тереса сви рамене. Момчетата все се фукат. Сортирането на листата, което допреди малко изцяло заемаше мислите ѝ, изведнъж ѝ се стори детинско. Тя ги събра на купчина, но не можеше да си отиде, защото момчето блокираше изхода. То се огледа и каза с леко унил глас:
— Сега живея тук.
— Къде?
Момчето кимна към къщата от другата страна на горичката.
— Ей там. Вчера се настанихме. Мисля, че това е нашият двор. Но може да стоиш тук, ако искаш.
— Едва ли ти решаваш.
Момчето сведе поглед, пое си дъх и бавно издиша. После поклати глава.
— Не. Не решавам аз.
Тереса не можеше да го разбере това момче. Отначало изглеждаше нафукано, а сега като че ли се страхуваше някой да не го удари.
— Как се казваш? — поинтересува се тя.
— Йоханес.
Тереса реши, че това е безобидно име. Не като Мике или Кени. Тя се изправи и Йоханес се дръпна да ѝ направи път. Застанаха един срещу друг. Йоханес подритна купчината листа с върха на обувката си. Носеше почти нови на вид маратонки. Тереса го погледна:
— Няма ли да ме попиташ как се казвам?
— Как се казваш?
— Тереса. И аз живея тук. Ей там. — Тя посочи къщата си.
Йоханес погледна натам, а след това продължи да подритва листата. Тереса искаше да си отиде вкъщи, но изпитваше странното чувство, че трябва да се погрижи за Йоханес. Нещо в ризата му изглеждаше толкова неудобно. Тя въздъхна:
— Ще правим ли нещо?
Йоханес кимна, без да даде предложение, и Тереса продължи:
— А какво да правим? Ти какво обичаш да правиш?
Йоханес сви рамене.
— Нищо кой знае какво.
— Обичаш ли игри?
— Да.
— Можеш ли да играеш китайски шах?
— Да. Много ме бива.
— А, и как така?
— Ами, обикновено бия.
— И аз. Когато играя с татко.
— А аз с мама.
Тереса изтича до вкъщи да вземе играта. Когато се върна, Йоханес беше пропълзял в пещерата и я чакаше. Някак не ѝ хареса. Това си беше нейното местенце. Но си спомни как баща ѝ бе споменал, че скалите всъщност са в двора на съседите, точно както твърдеше Йоханес. Затова не вървеше да го изгони. Но нямаше да се даде без бой.
— Седиш ми на мястото — сопна се Тереса.
— А къде да седна?
Тереса посочи задната стена на пещерата.
— Там.
Йоханес стана и Тереса видя, че е седял върху листата ѝ. Той ги събра и ги премести на посоченото място, нагласи ги и седна отгоре. Тереса още беше раздразнена, задето ѝ завзе пещерата, и се опита да му го върне:
— Да не те е страх, че ще си изцапаш панталоните?
— Да.
Директният отговор я обезоръжи и тя не се сети какво повече да каже, затова сложи играта на земята и седна срещу Йоханес. Двамата мълчаливо извадиха пионките и ги наредиха. След това Йоханес заяви:
— Ти започни, защото си по-малка.
Ушите на Тереса пламнаха и тя изсъска:
— Ти започни, защото играта е моя.
Йоханес поклати глава.
— Ти започни, защото си момиче.
Ушите на Тереса направо горяха и тя беше на път да стане и да си тръгне. Но в такъв случай щеше да се наложи да остави играта; вместо това изтърси:
— Ти започни, защото си по-глупав.
Йоханес я погледна с отворена уста. После направи нещо неочаквано. Закиска се. Тереса го изгледа кръвнишки. Йоханес се кикоти известно време, после пак стана напълно сериозен и премести първата пионка. Не можеш го разбра.
Йоханес спечели първата партия. Втората започна Тереса, понеже той беше започнал предишната, тъй като беше по-глупав. Тя пак загуби. Йоханес играеше странно, все едно мислеше няколко хода напред.
На нея не ѝ се играеше повече, но Йоханес настоя:
— Само още веднъж, само още веднъж, победителят взима всичко.
Изиграха още една партия и Тереса би, но имаше чувство, че Йоханес е загубил нарочно. Започваше да се стъмва и Тереса вдигна дъската. Каза чао и остави Йоханес сам в пещерата.
След няколко седмици двамата вече бяха неразделни. Какво друго можеше да се очаква? Йоханес беше чудат тип, но Тереса беше достатъчно голяма да може да се види отстрани и да осъзнае, че и тя самата е чудата. Мъчеше се да се нагоди към съучениците си, доколкото е възможно, но не се получаваше.
Не я тормозеха, не беше и точно аутсайдер, но не беше част от тях. Не беше там. Знаеше да скача на въже не по-зле от всички останали и се осмеляваше да се люшка по-високо от другите момичета в класа, но проблемът беше в приказките между заниманията. Бърборенето, жестикулирането. Тя не го умееше, а опиташе ли да имитира останалите, се сковаваше и ставаше странна. Затова се отказа.