Нямам къде да отида. Нямам къде да отида.
Тя се поколеба. Почуди се дали да не се отпусне и да падне напред с ръце на гърба, за да види дали земята ще се отвори. Знаеше, че няма да стане, затова се отказа. Вместо това се обърна наляво и събра сили да тръгне. Кривна от пътеката към дома на Йоханес и отиде да седне в пещерата. Погледна грапавите стени, опита се да си спомни кога с Йоханес бяха водили тук разговорите си по най-разнообразни теми. От това само ѝ стана по-мъчно.
Нямам къде да отида.
Думите отказваха да напуснат съзнанието ѝ, въртяха се из него и не ѝ позволяваха да мисли за друго. Потънала в тях, тя се върна вкъщи, изрита обувките си в антрето и се затвори в стаята си. Извади една празна тетрадка, която беше получила за единайсетия си рожден ден, и написа думите най-горе на първата страница:
Нямам къде да отида.
Изведнъж ѝ хрумнаха още няколко и тя записа и тях:
Път не съществува.
Тя засмука химикалката, загледана в думите. Способността ѝ да мисли се завърна; опита се да намери подходящо следващо изречение. Накрая се спря на:
И все пак трябва да тръгна.
Тя остави химикалката и прочете наум написаното. После го прочете на глас.
Нямам къде да отида.
Път не съществува.
И все пак трябва да тръгна.
Добре звучеше. Почти като истинско стихотворение. Някак ѝ олекна, след като го написа. Все едно вече не ставаше дума за нея. Или не — за нея ставаше дума, но по добър начин. Сякаш, както си беше стояла в колебание какво да прави, тя бе станала част от нещо голямо.
Прелисти тетрадката. Беше хубава тетрадка с кожени корици и поне осемдесет празни кремави на цвят страници. Коремът я присви, като си представи страниците изписани. С нейните думи, нейните изречения. Тя пак засмука химикалката и след малко написа:
Трябва да има някой друг.
После продължи мисълта си, докато стигна края на страницата. След това обърна и продължи да пише.
Лятото между пети и шести клас беше по-различно от предното. Гърдите на Тереса започнаха да растат, а под мишниците на Йоханес се мяркаше мъх. Ако отидеха с колелата до някое отдалечено място, за да се изкъпят, се смущаваха един от друг, докато се събличаха. Тереса мразеше това. Толкова беше излишно.
Един ден, докато седяха на скалите край езерото и съхнеха на слънце, Тереса прегърна краката си с ръце, облегна глава на коленете си и попита:
— Йоханес. Влюбен ли си в мен?
Йоханес отвори очи и така я изгледа, все едно го беше питала дали идва от Сатурн. Отвърна натъртено:
— Не!
— Хубаво. И аз не съм влюбена в теб. Защо тогава е толкова странно?
Тереса се бе страхувала, че Йоханес ще се отдръпне, ще ѝ каже, че не разбира за какво говори, но вместо това очите му се присвиха замислено. Той се загледа във водата и поклати глава:
— Не зная.
Тереса погледна мършавото му бледо тяло с изпъкналите колене и лакти, острата брадичка и високото чело. По момичешки пълните му устни. Не. Не беше неин тип. Напук на себе си тя намираше за най-привлекателни онези нехайни и немарливи момчета.
Тя попита:
— Искаш ли да ме целунеш?
— Не особено.
— Все пак…
Йоханес се обърна към нея. Огледа лицето ѝ за следи от шеговитост, но не ги откри.
— Защо?
Тереса сви рамене. Погледна меките му кръгли устни и нещо в корема ѝ трепна. Тя наистина не беше ни най-малко влюбена в него, но искаше да знае какви ще са на вкус тези устни.
Йоханес се усмихна притеснено и също сви рамене. После се наведе и докосна устните ѝ със своите. Вибрирането в корема на Тереса се усили. Устните им бяха сухи и топли като кората на прясно опечен хляб. После тя усети езика му между зъбите си и се отдръпна.
— Какви ги вършиш!
Йоханес отмести поглед и страните му пламнаха.
— Нали щяхме да се целуваме.
— Ама не така.
— Така се прави.
— Да, когато си влюбен, но ние не сме влюбени.
Йоханес се сви на кълбо също като Тереса и промърмори:
— Ами, извинявай тогава.
Тереса също поруменя, но най-вече защото осъзна, че се е държала глупаво. Беше на път да сложи ръка на рамото на Йоханес, но вместо това го блъсна.
— Няма значение. Моя грешка. Все едно.
— Ти предложи да се целуваме.
Тереса въздъхна.
— Хайде. Да го забравим, става ли?
Йоханес поизлезе от пашкула си.
— Какво искаш да кажеш?
— Цялата тази работа. Може ли да я забравим?
Естествено, Йоханес много добре разбираше какво има предвид тя. Всичко. Цялата история момичета-момчета. Той кимна:
— Да, предполагам.
Тереса вдигна очи към небето. Предполагам. Не. Йоханес определено не беше неин тип. Ако изобщо имаше свой тип. Засили се и скочи във водата. Гмурна се и по-скоро почувства, отколкото чу, плисването, когато Йоханес я последва.