През октомври бащата на Йоханес изчезна. Един ден се прибра и обяви, че е срещнал друга, че продължавало от доста време и че възнамерявал да започне нов живот и най-после да се позабавлявам. Той си събра багажа в два сака, метна се на колата и отпраши.
Това разказа Йоханес на Тереса на другия ден, когато двамата тръгнаха на разходка да видят дали овцете още са там. Йоханес вървеше с ръце дълбоко в джобовете и се взираше в пътя, докато разказваше. Накрая Тереса попита:
— Тежко ли ти е?
Йоханес се спря и се загледа в обувките си.
— Ще е тежко — отвърна той, — ако се върне.
Той вдигна очи и се усмихна доста зловещо, като клоун.
— Ще е супер, ако не ми се мерне повече пред очите, майната му. Да върви по дяволите.
Тереса за малко да отстъпи назад. Беше рядкост Йоханес да използва ругатни — тя даже си мислеше, че той не знае никакви. А сега беше изпсувал два пъти в едно изречение. Устните му бяха извити злобно, а очите му виждаха нещо невидимо за Тереса.
Овцете се оказаха там и двамата прескочиха оградата и отидоха при тях, запрокарваха пръсти през руната им. Йоханес беше разсеян и отговаряше едносрично на въпросите на Тереса.
Наскоро бяха забелязали вълк в района и докато Тереса вървеше между топлите им тела, се опитваше да си представи, че тя самата е вълк. Смъртоносните мускули, мощните челюсти. Пасището — кланица след нейното идване. Всички сладки малки овчици, лежащи в собствената си кръв.
Защо правят така? Защо убиват всички овце?
Йоханес вървеше, потънал в своите си мисли, а Тереса — в своите. Разделиха се, без да решат кога ще се видят пак.
Тереса се прибра вкъщи и потърси в интернет информация за вълците. Убивали, понеже инстинктът за бягство на жертвите пробуждал ловния инстинкт на вълците. Ако всички овце стоят кротко след убийството на първата, ще се спасят.
Тя отваряше нови страници, четеше още и още. Всеки факт водеше до нови въпроси и след няколко часа тя знаеше повече за вълците, отколкото за всяко друго животно. Имаше нещо пленително в тази митологична заплаха, която все още съществуваше в Швеция, макар и в малки количества. Плашещо. И даващо надежда.
В последния ден на коледната ваканция Тереса стоеше пред огледалото в банята. Тя мразеше вида си. Бузите ѝ бяха прекалено кръгли, очите ѝ — твърде малки, имаше чип нос и като цяло приличаше на прасе.
Искаше ѝ се някой да я посъветва какво да прави. Дали да си изскубе веждите, да се гримира, да си изруси косата? Ако някой можеше да ѝ гарантира, че ще има положителен ефект, щеше да го направи. Но не вярваше да помогне. Вероятно вместо на обикновено прасе щеше да заприлича на гримирано прасе, а това беше по-лошо. Можеше да си представи какви оскърбления я чакат.
Но най-лошото стана през последните няколко месеца. Изпод ръбовете на бикините ѝ увисна подпухнала, бледа кожа. Беше започнала да пълнее. Кантарът показваше петдесет и осем килограма — само четири повече, отколкото през септември, но се бяха разпределили на неподходящи места.
Тя като че ли имаше най-голям бюст в целия клас, но вместо да го подчертава с повдигащи сутиени и тесни дрехи като повечето момичета, се мъчеше да го скрие, да го стегне. Той служеше единствено като още една причина тя да се чувства тлъста и отблъскваща.
Тереса се взря в очите си в огледалото и взе решение. Нямаше да седи и да се самосъжалява. Щеше да направи нещо по въпроса. Намери в нещата на майка си ексфолиращ крем и натърка лицето си, докато почервеня, изплакна го и се избърса. Поне мазният блясък на бузите ѝ изчезна за малко.
Тя извади анцуга си и си върза маратонките. Щеше да тича. Четири дни в седмицата най-малко. Да. Ставаше. Да тича сама по улиците, да се самоизтезава. Щеше да се превърне във вълк, в самотен вълк, който — ловък и силен — се промъква в човешките местообитания. Вълкът щеше да излапа прасето за нула време.
Страните ѝ още горяха от ексфолирането и от решителността ѝ, когато изтича по алеята. След двеста метра студеният въздух започна да я задушава. Тя стисна зъби и продължи да се тътри.
След още двеста метра я прониза такава болка в гърдите, че реши да спре, но точно в този момент чу зад гърба си приближаващ мотопед и се насили да продължи; не искаше някой да я види как се предава.
Мотопедът я настигна. Караше го Стефан от осми клас, а зад него седеше съученичката на Тереса Йени. Йени не пропускаше случай да сподели какво е казал или направил Стефан с цел да подчертае колко са интимни.