Обикновено всеки член на семейството живееше в свой си свят, но онова лято всички се присламчиха към Тереса. Отначало тя предполагаше, че се дължи на заминаването на Йоханес. Или пък отсъствието на Йоханес я караше да забележи присъствието на семейството си.
Независимо каква беше причината, Арвид и Улуф започнаха да я канят да играе с тях на компютъра. Мария се мъчеше да я взима със себе си на покупки, а Йоран винаги беше насреща за игра на кент или война. Тя започна да подозира, че се е провел таен семеен съвет и е било взето решение: Всички ще играят с Тереса.
В началото тя го приемаше. Играеше и сърфираше в интернет с Улуф и Арвид, помагаше на Мария в кухнята и играеше карти с Йоран, докато двамата научиха стиловете си така добре, че се налагаше да блъфират, за да има някакъв смисъл.
След няколко седмици обаче тя започна да усеща нещо насилено в грижите им, все едно бяха персонал в заведение, а тя е временно настанена там.
Една сутрин, както стоеше пред огледалото и дърпаше назад бузите си, за да види как ще изглежда, ако не е дебела (и е китайка), забеляза нещо друго. Пусна бузите си и се взря в лицето си.
Имаше кестенява коса и дебели кафяви вежди. Носът ѝ беше малък и чип, устните ѝ — тънки. Другите в семейството също бяха кестеняви и имаха кафяви очи, но по-светъл нюанс. Устните им бяха по-плътни, а носовете — по-прави и по-слаби от на Тереса. Не намираше нито едно отношение, в което да прилича на тях.
Изведнъж го осъзна, беше напълно убедена: Аз съм осиновена.
Мисълта не я натъжи; тъкмо обратното. Обясняваше доста. Мястото ѝ не беше тук — чисто и просто.
Нещо вътре в нея ѝ подсказваше, че това е измислица. Беше виждала обявата за раждането си във вестника, както и снимката си от кръщенето. Нещо друго вътре в нея ѝ подсказваше, че тези доказателства са изфабрикувани. Сърцето ѝ го казваше, изтласкващо учестено новото познание във вените ѝ: Мястото ти не е тук.
В средата на юли Арвид и Улуф заминаха на футболен лагер. Мария и Йоран бяха успели да резервират пътуване с кораб за уикенда за тях двамата и Тереса. Тя обаче обяви, че не иска да ходи. Опитаха се да я убедят, но зад молбите им тя долови известно облекчение. Поне за два дни щяха да се отърват от това чуждо дете. Не ги съдеше. Всъщност бяха добри хора, и двамата. Откакто вече не им принадлежеше, го бе осъзнала.
Те ѝ сготвиха и Мария написа бележки с всевъзможни съвети, които бяха напълно ненужни, но Тереса я остави да прави каквото прецени. Най-сетне се качиха в колата и заминаха, като махаха усърдно на застаналата на верандата Тереса. Тя се прибра в къщата и затвори зад себе си.
Тишина.
И тишина.
Прокрадна се по коридора. Тишина.
Не за първи път бе сама вкъщи, но тишината добиваше съвсем различна тежест, като знаеше, че става дума за четирийсет часа. Йоран и Мария щяха да се приберат на следващата нощ. Беше леко притеснително, дори плашещо, че къщата сега е само нейна. Можеше да прави каквото си поиска, без да рискува някой да дойде и да я види.
Нямаше планове. Единственото, което бе очаквала, бе именно тишината. Как всички звуци в къщата ще идват от нея. А сега, докато се тътреше из кухнята, се мъчеше да не издава никакви.
Бръмчене. Тихо откъм хладилника и истерично откъм мухите на прозореца. Тереса се спря и ги загледа. Поне десет мухи танцуваха по прозореца и удряха телата си в твърдото стъкло в търсене на процеп, път навън. Тереса трябваше само да свали райбера и да отвори прозореца.
Ала сега мухите бяха нейни, както всичко друго в къщата. Тя скръсти ръце и се вгледа в мухите си. Седна на един стол и се вгледа в мухите си. Чакаше. От време на време някоя излиташе от стъклото и правеше един кръг из кухнята, но бързо-бързо се връщаше.
Хладилникът се разтресе и млъкна. Мухите продължиха да бръмчат. Слабите тупвания, когато се засилваха и се удряха в стъклото, секундната промяна в тона на някоя отделна муха подобно на разочарован въпрос, преди пак да се присъедини към колективния тон, изпълващ главата на Тереса.
Тя седеше като закована за стола, слухово хипнотизирана от бученето и бръмченето по същия начин, както белият шум на телевизора може да хипнотизира зрението, ако не внимаваш. Сякаш изтриваше съзнанието ѝ и го пълнеше наново.
Тя се отърси, стана от стола и отиде в банята; оттам взе лака за коса на майка си. В шкафа в кухнята намери кибрит. Старателно дръпна пердетата от прозореца, за да открие два чисти правоъгълника стъкло, пред които летяха беззащитните телца.