Просна се на леглото и зарови лице във възглавницата, а с краищата ѝ си запуши ушите и натисна. Стана тъмно и тихо и върху затворените ѝ клепачи затанцуваха златни линии. Те се извиха и изписаха думата „всички“. Изведнъж премигна цяло изречение. Всички хора всъщност се наричат по друг начин.
Тя остана да лежи, като дишаше дълбоко и чакаше да дойде още. Това не стана, затова тя седна на компютъра, без да отмята залепналата по потното чело коса, и написа: „Всички хора всъщност се наричат по друг начин“.
Не разбираше какво означава, но беше вярно. Не само във форума за поезия, но и навсякъде. Във всеки човек живее друг човек. Написа и това изречение. В порив на дързост вмести двете думи на Бим и ги доразви. После дооформи със заключително изречение. Бутна стола назад и погледна какво беше написала.
Преди да се е разколебала, копира текста в poesi.nu. Не знаеше дали го бива, но изглеждаше като истинско стихотворение; а и написаното беше вярно.
Стоеше с пръсти на клавиатурата и в главата ѝ цареше пълна тишина. Не идваше нищо повече.
На другия ден след училище отиде направо в библиотеката. Поезията беше подредена на три рафта — поне двеста книги. Тя нямаше представа откъде да започне. Под „нови книги“ стоеше том на име „Питбул териер“. Имаше червена корица с чудовищно черно куче и беше написана от някой си Кристиан Лундберг. Тереса я взе и зачете. Първите стихове от първото стихотворение гласяха:
Тереса седна в едно кресло и продължи да чете. Не беше очаквала стихотворенията в книгите да звучат по този начин. Да, много неща не схващаше, но почти нямаше сложни думи и много от образите бяха съвсем разбираеми. Най-много ѝ хареса за „приливът на смъртта идва“.
Прочете цялата книга за час и главата я заболя. Огледа рафта и откри още две стихосбирки на Кристиан Лундберг. Озърна се на всички страни и ги пъхна в раницата си заедно с „Питбул териер“. Качи се на колелото и се прибра вкъщи.
Някой беше коментирал стихотворението ѝ в poesi.nu. Бим.
хубаво стихотворение аз също съм друга обаче се чувам на шумно пиши за каша
Тереса препрочете думите няколко пъти. Онова „аз също съм друга“ можеше да означава, че и Бим като нея не е тази, за която се представя във форума. Или пък значеше нещо съвсем различно, както в собственото ѝ стихотворение.
За едно обаче не можеше да има грешка — първите две думи. За първи път някой се изказваше ласкаво за нейно писание.
След като се нагледа на коментара на Бим, видя, че в полето под стихотворението всъщност пише „Коментари (2)“ Скролна надолу и прочете реакцията на Каролине, 17 години. Пишеше:
Напълно неразбираемо стихотворение, в което не се казва нищо. Вземи направи нещо смислено.
Тереса спря да диша. Очите ѝ засмъдяха и се насълзиха. Сви юмруци. Стана, взе една хавлия и си изтри очите с такава сила, че клепачите ѝ се подуха. Сгъна хавлията и задиша в нея бавно и дълбоко.
Върна се пред компютъра, влезе в Hotmail и си направи нов адрес, за да се регистрира под друго име в poesi.nu. Този път се нарече Сара от Стокхолм, на осемнайсет години. Намери Каролине и прочете няколко нейни стихотворения. Повечето бяха за нещастна любов. Предали я момчета. Коментарите бяха изцяло положителни. Сара от Стокхолм бе на друго мнение. Според нея:
Прочетох няколко от стихотворенията ти за нещастна любов и смятам, че не заслужаваш друго. Ти си егоцентрично и антипатично момиче, което никой никога не би могъл да обича.
Сърцето ѝ заби, докато натискаше „изпрати“. След това се опъна на леглото и подхвана една от стихосбирките, задигнати от библиотеката. Наричаше се „Който не говори, е мъртъв“.
Изглеждаше недокосвана. Никой не я бе чел преди нея.
На следващия ден Тереса се запозна с понятието „трол“. Не беше очаквала някой да реагира на коментара на Сара. Бе сгрешила. Каролине, изглежда, имаше много поддръжници в poesi.nu и осем души бяха отговорили на коментара, някои от тях многословно.
И кратките, и дългите текстове изхождаха от това, че Сара е ужасен човек, безчувствена е и защо тогава не напишеш нещо по-хубаво. И така нататък. В два от коментарите я наричаха „трол“ и ѝ стана ясно, че това трябва да е някакво понятие.