Обикновено младите дарования пееха някоя модерна песен с надеждата да прихванат част от звездния блясък на оригиналния изпълнител. Не и Тура. Ако Тереса не грешеше, на тази песен много отдавна ѝ беше минал срокът на годност.
Но гласът, гласът! И начинът, по който пееше. Тереса седеше занемяла на дивана и сякаш този глас се забиваше право в сърцето ѝ. Тура Ларшон не правеше никакво шоу, не се мъчеше да се преструва на нещо, което не е. Просто пееше и това трогна Тереса, без тя сама да знае защо. И съдиите седяха като вцепенени през няколкото минути на песента ѝ. После гласът замлъкна и те дойдоха на себе си и се спогледаха.
— Продължаваш нататък — продума единият. — Имаш глас, който… не знам… Ако някои певци можеха да убият, за да го получат, тук щеше да стане кланица. Продължаваш нататък. Няма какво да се обсъжда. Но трябва да се научиш да общуваш с публиката.
Тура кимна рязко и тръгна към вратата. Не показа и най-малък израз на радост или благодарност. Дори не погледна съдиите в очите. Един от тях очевидно имаше нужда да му се обръща внимание и затова подвикна, преди Тура да е отворила вратата:
— И другия път опитай да избереш песен, която да отговаря на таланта ти. Нещо по-сложно.
Тура се поизвърна и Тереса мерна съвсем различен израз на лицето ѝ. Намек за гримаса, говореща, че са я нападнали в гръб и тя смята да се защити. После се обърна и излезе.
Семейството на дивана заобсъжда предимствата и недостатъците ѝ и макар всички да бяха съгласни, че момичето има невероятен глас, според тях не беше достатъчно артистично и дрън-дрън-дрън. Тереса не слушаше и не се включваше. Тура беше направила най-впечатляващото прослушване, което някога бе виждала в „Айдъл“ — явно не ѝ дремеше, независимо че беше най-добра. Така трябваше. Тереса вече си имаше фаворит.
Докато вечерта се качваше в стаята си, тананикаше:
Момичето със златните коси
Обърнеше ли се назад към миналото си, Джери ясно различаваше няколко момента, в които животът му бе променил посоката си, всеки път към по-лошо. Най-екстремната промяна на курса се бе получила в онзи следобед през октомври 2005 г., когато той намери родителите си обезобразени на пода в избата. Още обаче не беше ясно дали тази промяна ще е към нещо по-добро или още по-лошо.
Той дълго седя на стълбите и обмисляше положението. Терез продължи да дисекцира Ленарт и Лайла с наличните инструменти, докато той не я помоли да престане, понеже звукът му пречеше да си събере мислите. Тя понечи да се приближи до него, но той ѝ нареди да спре на място и Терез седна в локвата кръв на пода.
Той предполагаше, че всеки друг би изпаднал в паника, би се разпищял, би повърнал или нещо подобно. Сцената пред очите му бе възможно най-отблъскващата. Но, изглежда, гледането на филми с изключително насилие си имаше и положителни ефекти. Той беше виждал какво ли не, да, даже по-ужасни неща от извършеното от Терез. Тя поне не беше изяла родителите му, да кажем.
Или пък той просто бе така зашеметен, че можеше да приеме ситуацията само като сцена от филм, в който е принуден да участва. Само дето не разполагаше със сценария и нямаше представа какво да прави.
Наясно беше, че е длъжен да се обади в полицията; обмисли информацията, научена от филмите и криминалните сериали. Разбираше, че има алиби, което лесно може да се провери, но и с всяка отминала минута става все по-слабо. Не знаеше откога са мъртви Ленарт и Лайла, но Терез трябва да е работила доста, за да докара телата им до това състояние.
Естествено, най-лесно бе да се обади и да каже цялата истина. Вероятно щеше да си изпати, задето е знаел за съществуването на Терез, а не е докладвал в полицията, можеше и да прекара година в пандиза, но това щеше да е всичко. Щяха да погребат Ленарт и Лайла, а Терез щеше да бъде затворена в лудница. Край на историята.
Не. Не. Никак не му беше по вкуса. Не искаше да става така. Преди всичко го гнетеше частта с Терез в лудница. Колкото и откачена да беше — а това никак не беше малко, — все пак не искаше да си я представи как се люшка напред-назад, затворена в някоя килия до края на живота си. Значи бе длъжен да измисли друг изход, при това бързо.
След кратък размисъл се спря на доста безумен план, но в момента по-добър не му хрумваше.
— Терез? — продума той.
Момичето не го погледна, но все пак извърна глава по посока на гласа му.