Той яхна мотора и запали двигателя. Докато излизаше от двора и поемаше по чакъления път, който щеше да го отведе близо до поляната от другата посока, установи, че — при цялото му уважение — не му дреме какво има да става. Да правят каквото щат. Сега го интересуваше единствено Терез.
Защо — това не можеше да си обясни. Той мразеше хората. Полицаите, разпитвали го през нощта, бяха пълни задници и единствената му радост беше да ги изменти. В действителност не тъгуваше за родителите си, а по-скоро за детството си. Вече нямаше никакви приятели. Само Терез.
Само Терез?
Не. Не му беше ясно. Това просто беше нещо, което бе длъжен да направи. Тя бе единственият човек, към когото не изпитваше и капчица омраза или презрение. Това беше простата истина.
Той облегна мотора на едно дърво малко по-навътре в гората и за всеки случай почака пет минути, за да е сигурен, че не го следят. После тръгна.
Отне му над половин час да намери поляната, понеже идваше от друга посока, а когато най-после стигна, откри точно това, от което се бе боял — нищо. Поляната беше безлюдна. Само сухи листа, пръснати по земята или издухани на купчини от вятъра. Той разтърка очи.
И сега какво ще правя, мамка му?!
Гората не беше голяма. Рано или късно Терез щеше да излезе на някое шосе, някой щеше да я види, някой щеше… не можеше да предвиди всички брънки във веригата. Само констатира хладнокръвно: всичко бе свършено.
Джери се заозърта и забеляза нещо синьо в гората. Неотворената туба с рибна паста лежеше захвърлена на няколко метра навътре сред дърветата. До нея се търкаляше пакетът хляб на филии, и той неотворен. Липсваха само спалният чувал и фенерът. Може би ги беше взела със себе си.
Съвсем скоро щяха да затънат до гуша. Но поне засега той се намираше на тиха полянка в гората, където никой проклетник не му задаваше въпроси и не отправяше обвинения. Вдигна хляба и тубата, седна на земята насред поляната, намаза си щедро хайвер на една филия, сложи отгоре друга и отхапа.
Дъвчеше със затворени очи. Усещаше тялото си разплуто след нощта в ареста, а сухият залък, който се мъчеше да преглътне, не помагаше кой знае колко. Мечтаеше да остане тук, да се разпадне, да се разложи и да се превърне в безформената маса, която се чувстваше. Мирно и тихо да се слее с природата.
И тогава започна хълцането. Яде твърде бързо.
Хълцаше ли, хълцаше и колкото и да се мъчеше, не можеше да спре. И след това започнаха риданията, които се конкурираха с хълцането кое да тресе тялото му по-силно. Дотук с тихото сливане със земята. Главата му клюмна между коленете. Ненадейно заряза всякаква предпазливост, отметна глава назад и изкрещя:
— ТЕРЕЗ! ТЕЕЕРЕЕЕЗ!
Крясъкът сложи край и на хълцането, и на риданията. Ослуша се безнадеждно за отговор откъм гората. Такъв не дойде. Вместо това шумата на няколко метра от него прошумоля. Със зяпнала уста наблюдаваше как от земята се стрелна ръка. Изтощеното му съзнание свърза тази картина единствено с филмите за зомбита и инстинктивната му реакция беше да отскочи половин метър назад.
След това мозъкът му направи връзката и той пропълзя към Терез, за да ѝ помогне да излезе. Над нея нямаше само шума. С помощта на брадвата си бе изкопала дупка и бе пропълзяла в нея, увита в спалния чувал, и след това бе върнала пръстта и шумата над себе си, за да стане невидима.
Джери зарови с ръце, докато сестра му се освободи от синия си пашкул. Почуди се какво е щяла да прави, ако той бе останал в ареста една седмица. Дали щеше да чака? Вероятно да. Свали ципа и ѝ помогна да изпълзи от ямата. Тя още стискаше брадвата в ръка.
— Бива си те, мамка му — промърмори той.
Терез се озърна предпазливо, огледа дърветата все едно всеки миг щяха да се стоварят отгоре ѝ, и попита:
— Големите няма?
— Не — въздъхна Джери. — Няма ги вече. Изчезнаха.
През следващите седмици Джери живееше в постоянен страх да не обискират апартамента му. Не знаеше какво прави полицията в такива случаи, но по сериалите, които гледаше, обискът беше задължителна съставка. Ако полицията почукаше на вратата, за да претърси жилището му, край с тях. Нямаше къде да скрие Терез.
Но никой не почука на вратата, никой не позвъни на звънеца. Единствено повикаха Джери на нов разпит. При завръщането му Терез си беше вкъщи и апартаментът изглеждаше непокътнат. Може би все пак действителността не беше като криминалетата.
На погребението на Ленарт и Лайла присъстваха много хора, които Джери не бе виждал никога. Навярно любопитни, привлечени от вестникарските писания. „Естрадни звезди зверски убити“. Ленарт и Лайла трябваше да го видят. Как въпреки всичко завършиха кариерата си като звезди.