Едва след погребението Джери започна да идва на себе си, да си събира мислите и да се опитва да прецени трезво положението. Преди това мислите му все се въртяха около убийството и той сядаше пред компютъра по няколко пъти на ден, за да търси в интернет новини и коментари за родителите си.
Терез не му създаваше кой знае какви главоболия. Опиташе ли се да я попита защо го е сторила, тя отказваше да говори по въпроса, но все пак като че ли осъзнаваше колко е наранила Джери и може би дори се срамуваше.
Джери нямаше представа какво всъщност се върти в главата ѝ, затова се страхуваше от нея. Прибра всички ножове, инструменти и остри предмети в шкаф със здрава ключалка. Вечерта ѝ постла дивана в хола и превъртя два пъти ключа на пътната врата, за да не може тя да излезе. След това заключи и вратата на своята стая. Въпреки това му беше трудно да заспи, понеже се страхуваше тя да не намери начин да влезе при него, докато спи и е беззащитен. Беше едновременно негова сестра и напълно непозната.
Никога не искаше нищо, като цяло говореше рядко. По-голямата част от времето прекарваше седнала пред писалището и щракаща напосоки по клавиатурата на компютъра или просто зяпаща стената. И хамстер да гледаше, вероятно щеше да му създава повече грижи. Но пък по-малко терзания. Хамстерът нямаше способността без предупреждение да се превръща в побеснял лъв.
Само в едно отношение имаше практически неприятности с Терез и това беше храненето. Тя отказваше да яде друго освен бебешка храна от буркан. Навярно нямаше да е проблем, ако всеки един жител на Нортелйе не познаваше човека с убитите родители. Може и да си въобразяваше, но на Джери все му се струваше, че хората му хвърлят особени погледи.
Не смееше просто да отиде в „Кооп“ или „Флюгфюрен“ и да натовари двайсет бурканчета детска храна в количката. Някой можеше да се замисли и рано или късно да събере две и две. Пробва да реши въпроса, като купува две бурканчета оттук, две оттам, но на ден отиваха поне десет и щеше да му отнема ужасно много време да ги набавя по този начин.
Обмисляше дали да не купува на едро по интернет, но бързо изостави тази идея. Името му в момента беше всеизвестно и сто буркана детска храна на негова сметка и пратка, адресирана до него, щяха да пробудят не по-малко любопитство.
Пробва да насили Терез да яде друга храна, пробва да ѝ обясни, но без успех. Направи опит просто да спре да купува детска храна и тя спря да яде. Той очакваше накрая гладът да я вразуми, но след четири дни, в които не бе поела и залък и това започна да ѝ се отразява на вида, той се принуди да капитулира и се отправи на далечна експедиция за пасирана пилешка яхния и кюфтета.
Някъде по това време Джери взе да се отчайва здравата. Заключените врати, опасните покупки, постоянният страх. Как Терез, без да казва или прави нещо, бе обсебила целия му живот. Защо, по дяволите, се бе захванал с това?!
Осъзна, че рано или късно ще трябва да я предаде. Една анонимна кошница на прага на Детска и младежка психиатрия. И след това щеше да е свободен да си живее живота както досега. Без страх и тревоги.
Но поне за момента трябваше да реши проблема с яденето. Джери се спря на единствения възможен изход, който му идваше наум, и се обади на Ингемар. Двамата не се бяха чували от случката с „Братя Юп“ — след това Джери му бе обяснил, че с цигарения бизнес е свършено. Сега го попита дали все така може да му уреди всичко и Ингемар веднага клъвна.
— Стига да не говорим за наркотици… казвай. Какво ти трябва?
— Детска храна. Можеш ли да ми намериш?
За Ингемар бе въпрос на чест да не задава излишни въпроси за доставките, но от последвалото мълчание след думите на Джери можеше да се отсъди, че този път принципите му бяха подложени на тежко изпитание. Единственото, което изрече обаче, гласеше:
— За онези бурканчета ли говориш? Разни яхнии и тем подобни лайна?
— Да.
— И колко ще искаш?
— Сто, да кажем.
— Сто буркана? Няма много да забогатеем от това, нали ти е ясно?
— Предлагам ти цена на дребно. Единайсет кинта бурканът.
— Дванайсет.
Разбраха се. Джери затвори телефона пооблекчен. Беше взел решение. Като свършеха стоте буркана, щеше да изостави Терез. Беше хубаво, кръгло число и му се струваше подходящо. Още четиринайсет дни, там някъде.
Ингемар дойде с бурканите и Джери му плати. Ингемар попита дали ще му трябват още, но Джери отговори отрицателно. След това сам внесе двата кашона. Надписите на бурканите бяха на някакъв източноевропейски език; всички съдържаха нещо като пасирано месо. Терез, изглежда, не я беше грижа какво е, а направо погълна съдържанието им със същата безрадостна ожесточеност, с която ядеше винаги.